Сега Лийт щеше да се радва да чуе огнения глас, дори и укор щеше да е за предпочитане пред обвилата ги тежка тишина. Съмнението обгърна Аркимм. „Въпрос на доверие.“ бе рекъл гласът, но сега този глас мълвеше едва доловимо, отслабен от влажната сива мъгла. Доверието само по себе си нямаше да бъде достатъчно във враждебно място като това.
— Преди два дни беше ясно — тихо рече той. — Мъглата няма да стои вечно.
— Пусни ни! — викна високо Кърр. — В правото си сме! Дойдохме да получим за Фалта онова, което й принадлежи!
Мъглата погълна гласа му сякаш изобщо не бе произнасял тези думи.
— По-добре да не говорим — рече хауфутът. Мъглата се сгъстяваше дори по-силно.
— Илюзия — припомни им Фемандерак. От петимата, само той и Хал изглеждаха незасегнати от заплашителната мъгла. — Не се поддавайте. Това е заклинание, положено тук преди две хиляди години, което не подбира кому повлиява. Единствената му сила е да ни изплаши.
Докато умът на Лийт признаваше смисъла в аргумента на философа, емоциите му потръпваха.
Пътят им изглеждаше мрачен и несигурен, сякаш гребяха сред неприязнена сила. Зад тях мъглата се разреди, предоставяйки им отстъпление към брега. Единствено срамът от това да се откаже първи караше Лийт да продължава, но докато Фемандерак гребеше спокойно до него, и младежът от Лулеа щеше да стори същото. В крайна сметка гласът бе прав. Всичко се свеждаше до доверието. Тези мъже нямаше да го отведат тук, ако ги очакваше неминуема смърт. Най-възвишеният не би оставил загадка, която не може да бъде разгадана. Толкова много хора бяха изразили вярата си в него: отшелникът, фодрамите (милият Ейксхафт!), Фоилзи и ескейнчанинът, собствените му родители. А други им се бяха противопоставили: уайдузите, Аркосът на Немохайм, Съветът на Фалта. Подобна злина подчертаваше правотата на каузата им. Щяха да прекосят мъглата, щяха да открият острова, защото трябваше.
Сред тъмносивата завеса изникна черен силует, сетне още един. Лийт извика — що за сенки се изправяха срещу тях? Фемандерак също нададе вик, но не на страх.
— Земя! Това е островът!
— Слава богу! — отдъхна си хауфутът. — След подобно пътуване е трудно да продължиш да не вярваш в свръхестественото.
— Въпрос на доверие — тихо рече Кърр. Лийт рязко погледна към него, но старият фермер не показваше признаци, че е имал нещо предвид.
Черните заплашителни силуети се оказаха дървета, брегът изникна пред тях, килът на лодката остърга камъните. Островът не се отличаваше особено от могила, издигнала се в средата на езерото, купчина камъни, връз които се бе вкопчил крехък слой ронлива пръст, достатъчен за папрат, треви и неколцина дръвчета. Обиколката му им отне около пет минути. Вероятно сто ярда в диаметър, островът не бе приютил някакви тайнствени ужаси. Половин час по-късно все още нямаше ужаси, но нямаше и пещера.
С нарастващи опасения, Петимата от Ръката оглеждаха острова, дирейки нещо, приличащо на пещера.
— Въздух, вода, земя… — повтаряше Фемандерак отново и отново, сякаш очакваше думите да призоват отвора. — Трябва да е тук!
— Трябва ли? — отговори Кърр. — Никой от пазителите не е бил тук, откакто Бюрей е поставил стрелата. Какво знаят те?
— Знаят, че Джугом Арк се намира на този остров — изтъкна Лийт. — Това им е казал Бюрей. Стрелата е тук, в земята.
— Възможно ли е да е заровена? — ужасен запита хауфутът. — Би ни отнело дни да разкопаем острова.
— По-вероятно е самият остров да се е променил — чертите на Кърр бяха изсечени. — Две хиляди години са много време, твърде дълго, за да се повери ценност като Джугом Арк на простите камъни. Сетете се за сипея. Той не бе част от загадката, но го използвахме. А ако и островът е потънал?
— Възможно е, но доста по-вероятно е нивото на езерото да се е повишило. В такъв случай входът на пещерата би се намирал под вода. Какво ще правим тогава? — Фемандерак сериозно се замисли над въпроса си.
Петте фигури претърсваха острова с нарастващо отчаяние. Мина неопределено време, около им започна да се спуска здрач. Не бяха яли, макар в обзелото ги напрежение дори и хауфутът бе забравил за това, но също бяха забравили и отминаващите часове. Лийт бе гледал същите три дървета, същите половин дузина храсти, същите мрачни камънаци и същия чакълест бряг прекалено дълго. Нещата не се подреждаха. Всичките им мечти се разсейваха в последния възможен момент. Припомни си обгърналата го депресия, след като бяха отпратени от Съвета на Фалта. Сега се чувстваше по същия начин. Ала тогава бяха продължили напред, друга алтернатива бе изникнала. Може би и сега щеше да се случи същото.