<Сега, относно доверието>, рече гласът без предупреждение. <Време е да задълбочим нещата.>
Лийт потръпна — все още не бе свикнал с чуждите гласове. Каниш се да ме накараш да сторя нещо глупаво, нали?
<Вземи Стрелата. Вдигни я! Затова си тук.>
Но тя ще ме изгори!
<Само ако не я сграбчиш здраво. Тя не е изработена за колебливо докосване. Някои неща те изгарят, освен ако не ги сграбчиш силно.>
Лийт разбра, че думите носят някакво дълбоко значение, но в момента му убягваше. Бе изработена за твоята ръка, нали?
<Моята и тази на Каннуор. Рушителят. Ще я вземеш ли, или трябва да чакам още хиляда години? А докато отлагаш, хауфутът страда. Ръката му се нуждае от лечение.>
Ти никога не ми остави избор, затова мразя всичко това. Предпочитам да го сторя, защото искам, а не защото ти ме караш.
<Естествено, че разполагаш с избор. Просто напусни с останалите, без да им казваш нищо. Погрижи се за ръката на лидера си. Върни се в Инструър и се бий срещу кафявите — или се върни във Фирейнс. Никому няма да кажа за теб. Търпелив съм, мога да изчакам следващия.>
Не мога да сторя това. Не мога да се оттегля, когато заради това ще умрат хора.
<Можеш. Хората го правят по-често, отколкото предполагаше.>
Но аз не бих могъл.
<Тогава вземи Стрелата. Аз ще понеса последствията.>
По-добре понеси болката.
<Стори го, преди да си размислил.>
Гласът затихна, оставяйки го насаме да обмисли дилемата си. Бе говорил за избор, но такъв нямаше. Ръката му щеше да изгори, в това не се съмняваше, но явно трябваше да плати тази цена, за да избегне безбройните жертви, които инак щяха да тежат на съвестта му. Може би тогава щеше да се отърве от всичко това.
Сега! — помисли си навъсено.
Лийт протегна ръка…
… и здраво сключи пръсти около Стрелата, същевременно стискайки зъби, но не усети болка. Джугом Арк просия и затихна. Край него останалите затаиха дъх. Той повдигна Стрелата и я протегна, едва вярвайки, че тя лежи в ръката му, по снагата й проблясващ пламък.
— Трябва да се махнем — рече спокойно, държейки радостта встрани от гласа си, за да не бъде объркана с гордост. — Ръката на хауфута се нуждае от грижи.
Кимайки удивено, останалите внимателно, почтително се отдалечиха от светото място, съпровождани от сиянието на талисмана.
Отговорът бе очевиден, но също толкова очевидно бе, че питането трябваше да бъде зададено. Зададе го Кърр:
— Боли… боли ли?
Лийт поклати глава.
— Как е възможно това? — рече хауфутът. — Вижте ми ръката.
— Вече разбирам — развълнувано ги прекъсна Фемандерак, умът му работещ на бесни обороти, когато достигнаха входа на пещерата. — Лийт, ти си Предназначеният. Само една ръка може да държи Стрелата — затова Фурист и Раупа, водителите на избягалите от Долината Първородни, отвели ги във Фалта, се сбили за нея. Тази ръка е твоята. Още повече заради взаимоотношенията ти със Стела.
Главата на Лийт се извъртя, но в тъмнината не можеше да различи изражението на Фемандерак.
— Какви взаимоотношения?
— Споделили сте интимност.
Лийт почервеня и в този миг Стрелата припламна с подновени пламъци.
— Не е вярно. Не сме…
— Нямам това предвид. Но ти си й разказал съня си от огнената нощ, нали? А тя ти е разказала своя?
Лийт кимна, все още изчервен.
— Споделянето на подобно знание ви привързва. Така е, нали? По някакъв неразгадаем начин си донесъл достатъчно от същината й със себе си, за да можеш да докоснеш стрелата, без това да те нарани.
Юношата от Лулеа сви рамене — съмняваше се, но не разполагаше с нищо, с което да оспори. Остави това и отведи хауфута в безопасност. Ще има предостатъчно време за приказки.
Един по един петимата изтощени и покъртени мъже се изкатериха от пещерата, изправяйки се сред здрач. Почти бе паднала нощ, валеше. Сред хладния въздух, свободна от задушната пещера за пръв път от хилядолетия, Джугом Арк проблесна и засия, хвърляйки достатъчно светлина, за да открият пътя до лодката. На кърмата Хал се погрижи за обгорената ръка на хауфута. Накара го да я провеси през борда, потапяйки я в ледените води. След няколко минути я изтегли и Хал я намаза с мехлем от торбата, която бе оставил в лодката. Лийт вече стискаше Стрелата в продължение на повече от половин час, но не обръщаше внимание на болката в собствената си ръка. Настанявайки се на носа, издигна Джугом Арк високо, за да осветява пътя им през мъглата. Тъй онези на брега видяха завръщането на Аркимм, понесли съкровището си, целта на мисията им.