Но никакво ликуване не се понесе над водите, което обърка Лийт. Със сигурност останалите ги чакаха? Мълчаливо изтеглиха лодката на брега, но от приятелите им нямаше и следа. Тогава, за тяхно облекчение, черни фигури изплуваха от мъглата.
— Ето къде сте! — викна хауфутът към най-близката. — Взехме я! Взехме Стрелата!
Силуетът придоби формата на тлъст мъж, заобиколен от войници с мечове. Жестокото му лице бе разцъфнало в усмивка.
— И ще я връчите на истинския й стопанин! — рече Аркосът на Немохайм. — След което ще умрете!
Глава 17
Отмъщението на стражите
Лийт можеше само да се тресе от безсилие, докато войници от инструърската градска стража пристъпваха от мъглата, понесли ярки факли. С мечове подръчкваха напред приключенците, сякаш имаха пред себе си глупавите овце на Кърр, а не някои от най-благородните и храбри герои на съвремието. Началникът на стражата, онзи, за когото Лийт се бе надявал да се спаси от наводнението, бе обгърнал Беладона с едната си ръка, с другата опрял нож в гърлото й. До него по-млад стражник държеше Фемандерак.
За Лийт разгръщането на събитията изглеждаше ясно. Инструърци очевидно бяха пленили Беладона първа, използвайки я като принуда срещу другите. Лийт не можа да измисли друга причина, достатъчна да попречи на брудуонеца и несъмнено принц Уизаго или Те Туахангата, да се впуснат в смъртоносна схватка със стражите. Разсеяно отбеляза промяната в Ахтал. Преди да стане слуга на Хал, той щеше да се впусне в бой въпреки всичко, пожертвайки дъщерята на магьосника.
Наслаждаващ се на плода на делото си, Аркосът на Немохайм напомняше тлъст паяк, самодоволно проснат в средата на мрежата си. Правилно бе напипал слабостта на северняците — неразумна убеденост в каузата им и съпътстващо доверие в насочващата ръка на мита и легендата. Съдбата. Глупци! Бяха решили, че са недосегаеми, без да се замислят за сбраните срещу им сили. Никакъв проблем не бе представлявало да открадне коне и да отиде в Бюрей, където да подири подкрепата на своя крал — нови, по-бързи коне, провизии, разрешение да отиде в долината на Нюм. Първоначално наличието на магически клопки го изненада, ала престоят в крепостта на Андратан му бе послужил добре. Никакво заклинание на света не можеше да му попречи, в това бе сигурен. Да, ужасяващо бе да види един от войниците си да избухва в пламъци и се бе забавил с противодействащото заклинание, за да го спаси (зачуди се дали моментната наслада, която бе изпитал от гледката, не бе забавила реакцията му), но самият той бе преминал невредим. Но неверието на архиваря бе подложено на сериозно изпитание. В хленчовитите му моменти на съмнение, Аркосът мечтаеше пламъците да бяха погълнали архиваря.
Прекосиха долината на Нюм, където откриха, че северняците, придружавани от пазителите, имаха няколко часа преднина, открили път в долината от север. Тогава се бе смял на висок глас, защото това улесняваше неимоверно работата му — трябваше само да ги последва, любезно да им благодари и да си получи Стрелата. И обратно към Инструър, където Съветът и целият град щяха да се проснат пред него и Аркосът щеше да се оправи с наглия Деорк. С това дело, храбро и дръзко, мястото му като дясна ръка на Рушителя щеше да е осигурено.
— Несъмнено се чудите как съм успял да изкача планината? — рече той. Дъхът му излизаше дори още по-накъсан от височината, докато Аркосът се подиграваше на пленниците си. — Чудите се и на присъствието ми от тази страна на стоманеното въже. Как ли съм го преминал?
Той се смя, звуците пронизали Аркимм като ножове.
— Арогантни глупаци! Нима мислите, че само вие сте способни на усилие в преследването на цел? Толкова ли е невъзможно за осъзнаване, че ако шайка северняци могат да се изкатерят по един хълм, то преследвачите им, предимно тренирани воини, биха ги последвали? Че наблюдавайки жалките ви усилия с въжето, може да са в състояние да ги повторят и надминат? Такава глупост не ще остане невъзнаградена, както много скоро ще откриете.
— За какво ти е Стрелата? — рязко запита Кърр. Не бе изплашен от самохвалкото.
— За какво? За какво? — изпищя едрият мъж, лицето му почервеняло, чернотата в него крещяща. — Тя е моя по право! Аз съм Аркосът на Немохайм, потомък на Бюрей! Това е моя земя! Вие сте нарушители! — той се приближи към пленниците си, забождайки дебел пръст в посоката на стария фермер. — Аз бях… аз съм председател на Съвета на Фалта — кой друг би могъл да предяви по-пълно изискване към тази реликва? Със сигурност не група парцаливи селяндури с илюзия за величие!