— Не убивайте никого! Не проливайте кръв тук! — предупреди Беладона, но думите й бяха изгубени сред бликащата ярост и виковете на Аркоса на Немохайм. Войници и Аркимм се движеха из мрака, опитвайки се да намерят и убият или да избягат и се скрият. Тук-таме проблясваха факли. Чакъл хрущеше под нозете им. Тъмни фигури, сред които и Лийт, се опитваха да запазят равновесие, когато други (приятел или враг, кой можеше да каже?) притичваха край тях в мъглата.
Фемандерак бе в най-тежка позиция. Капитанът на войниците бе освободил Беладона, за да помогне на господаря си, тя успя да избяга, подпомагана от Ахтал. Но философът бе държан здраво от войник, който обмисляше дали да убие пленника си. Нямаше кой да го насочи — ако само капитанът бе наблизо! Все пак взе решение и сам, изтегли дълъг нож и се приготви да го забие в сърцето на мъжа, когото държеше.
— Освободи пленника! — долетя гласът на капитана му. — Не е важен. Трябва да ми помогнеш с Аркоса.
Благодарен за това напътствие, пазачът отслаби хватка, блъсна Фемандерак и се обърна към капитана. Но бе прекалено тъмно, за да види нещо. Гласът се разнесе отново:
— Насам! Бързо!
Той се препъна в трескавостта си да се подчини, сетне се препъна повторно, тъй като бързането му го бе отвело до ръба на пропастта. Без да може да спре инерцията си, войникът полетя в нищото. За миг викът му на ужас се смеси с писъците на Аркоса, сетне мъглата го погълна и повече нищо не се чу от него.
Беладона изплува от мрака и помогна на Фемандерак да се изправи на крака.
— Твоят глас? — почтително рече той.
Тя кимна.
— Кръвта му няма да се разлее на това място.
— Така е.
— Всичко е наред, не е нужно да ми благодариш — рече тя някак сприхаво. — Ако не се бе поддал на илюзията ми, щеше да ме насече на парчета, но предполагам рискът си струваше.
Тя се обърна и изчезна в нощта, раменете й свити гневно.
— Но… аз съм благодарен… — заекна философът, знаейки, че тя не го чу. Раздразнителна е като баща си.
С гръмовен трясък басейнът се разтърси отново, гърчейки се под краката му, сякаш се канеше да се разцепи. Далеч над себе си Фемандерак съзираше слабо червено сияние. Може би самите планини бяха пламнали, реагирайки на заплахата, в която се намираше Джугом Арк и насилието в Джорам. Къде бяха другите? В паника се хвърли напред, но си припомни пропастта точно навреме. Пое надясно, дирейки останалите. Сблъска се с тъмна фигура. Войник, който лежеше в безсъзнание на земята. Къде са другите? Къс скала се пръсна пред нозете му, заливайки го с отломки. Планината се руши, опасно е да оставаме тук. Къде е Лийт? Къде е Стрелата?
Само случайно Лийт можеше да намери Джугом Арк. Глух за околната суматоха, за борбата, за хленченето и хлипането на Аркоса, за катаклизмичната ярост на Стражите, той опипваше в чернотата, дирейки Стрелата. Изплъзваше се. С всеки изминат миг усещането й в ръката му се изплъзваше от паметта му. Щеше ли да може отново да я вдигне, дори и да я намереше? Може би бе сгрешил като я остави — и сега тя се криеше от него, в нежелание да го приеме. Осени го идея, вероятно вдъхновена от земята, а може би и от някакво друго присъствие. Съсредоточи се върху й. Мисли за победата, за надвиването на враговете! Стори го — и в този миг светлина проблесна на няколко ярда. Ето там, край потока, оттичащ се от езерото. Втурна се към нея, тогава земята отново се разтресе, по-яростно и младежът падна по лице. След миг главата му се избистри и той я повдигна. Стрелата моментално проблесна в отговор на мисълта му. Но за негова изненада бе по-далеч — Лийт осъзна, че тя е в потока. След секунди щеше да е изгубена. Нова експлозия, оглушителен трясък, като леда на Южния маршрут и за негов ужас земята се разцепи. По-дълбока тъмнота сред нощта. Потокът бе запречен. Цепнатината започна да се вие към езерото и да изпразва Джорам.
— Не! — викна Лийт, хвърляйки се надолу по склона. Нов трус хвърли Стрелата във въздуха. Със сигурност този път щеше да падне в беснеещите води и черната цепнатина, но не! Падна на самия ръб. Молейки се земята да остане в покой само още миг, Лийт достигна малкия ръб, върху който се намираше Стрелата. Без колебание, забравяйки за съдбата на Аркоса на Немохайм, той взе Джугом Арк в ръката си и отново — тя не го изгори.