Обърна се, но неподбиращата земя не бе склонна да го остави толкова лесно. Земята се разтърси отново и отново. Лийт се мъчеше да запази равновесие, за да не се търколи към празнотата. Лазейки по корем, той се бореше да се отдалечи. Земята потрепери, този път захвърляйки го настрани, удряйки брадичката му. Нагоре, нагоре към сигурното. Нещо прелетя край него, разбивайки се в скалите отдолу, простенвайки, докато се плъзгаше към чернотата пред погледа на Лийт, който не бе в състояние да помогне. Кой беше това? Приятел или враг?
Грохотът и трусовете продължиха през дългата нощ. Доколкото можеше да прецени, Лийт се намираше на източния бряг на езерото. Или където някога се бе намирало езерото, тъй като сега бе потънало в земята. Известно време обикаля насам-натам, дирейки приятелите си, но винаги вървейки предпазливо, за да не попадне в някоя новозейнала цепнатина или в пропастта, за която знаеше, че се намира някъде надясно. От време на време се провикваше, макар да осъзнаваше какъв риск поема. Ако някой от инструърчани бе оцелял в басейна и от неговата страна на цепнатината, щеше да узнае за присъствието му. По тази причина не позволяваше на емоциите да го овладеят, макар да се намираше на ръба на паниката. Стрелата, удобно топла в ръката му, излъчваше едва забележимо червено сияние. Но в дългата, студена нощ, изпълнена със земен гняв и самота, Лийт не откри никого от спътниците си. Някъде призори намери закътана дупка близо до цепнатината, в която се сви и заспа.
Макар капитанът на градската стража да имаше известен опит в наместването на счупвания и намазването на рани, ужасяващите обгаряния на господаря му, Аркоса на Немохайм, бяха далеч над силите му. Разполагаха с известни лекарства, но те се намираха долу в долината с конете, така че не бяха достъпни до сутринта. Ръката на Аркоса бе жестоко обгорена, мехури до лакътя покриваха стопената кожа. Те щяха да зараснат след време и не тревожеха капитана. Но китката, стискала Стрелата за миг, бе в много по-сериозно положение. Стоманената стрела бе прегорила месото като нагорещен нож — мас. Костите на дланта бяха оголени. Имаше учудващо малко кръв, тъй като горещината бе обгорила раната, но за известно време бе изглеждало, че Аркосът може да умре от шока. Войникът бе виждал подобни случаи. Рана от меч, загуба на крайник, макар и не опасна за живота сама по себе си, но все пак убила жертвата си, защото тялото й реагираше прекалено остро. След като писъците и виковете бяха утихнали, Аркосът бе седнал и огледал раната си, тогава бе настъпил шокът. Така че капитанът го накара да се изправи, принуждавайки го да върви, държейки го буден, в съзнание, докато един от хората му не раздра риза, за да превърже раната.
Борбата бе страховита, но Аркосът изникна на другия бряг на болката си с леденоспокойни емоции и чисто съзнание. Може би най-ясно от идването на Деорк в Инструър. Смъртоносният допир на Стрелата го бе накарал да се осъзнае. Той не бе от хората, които биха се нуждаели от магия или каквито и да било оръжия. Можеше да си върне властта единствено чрез силата на личността си, коварството и безмилостността. Джугом Арк щеше да помогне — и още можеше, ако намереше някакъв начин да я получи. Но, запита се той, нима наистина бе толкова неуверен в себе си, та да се страхува да се изправи срещу Деорк без Стрелата в ръка?
Дай ми Деорк! Дай ми ги всичките! — крещеше черната празнота у него. Изненадан, дори ужасен, Аркосът на Немохайм осъзна, че тази част от него се бе насладила на болката, бе искала още, бе смукала и смукала, сякаш опитвайки се да извлече живота от него. Смъртта е върховното изживяване — припомни си той. Само тя докарва насита. Собствената му смърт, когато най-сетне настъпеше, щеше да бъде най-приятното изживяване в живота му.
Със сивата светлина на развиделяването Аркосът се почувства достатъчно силен да се изправи и да се огледа. От дузината градски стражи и немохаймски войници, формиращи отряда му, бяха останали само четирима: самият той, капитанът на стражата и двама войници — един от Инструър и един от Бюрей. Архиварят бе потънал в огромната пукнатина, отворила се сред тях. Ако бе оцелял, Аркосът щеше да заповяда хвърлянето му с все златото му.
А от врага нямаше и следа. Мъглата трябва да се бе раздигнала в известна степен, защото имаше видимост от около двеста ярда — само те четиримата се намираха от западната страна на зейналата пропаст. От другата страна, в плитка кухина, зееща в тяхната посока, лежеше свито неподвижно тяло, очертанията му малко неясни в мъглата, но несъмнено мъртво. Дали някой от северняците, или от собствените му хора — не можеше да определи.