— Аз видях, че някой пада — каза жената от Ескейн. — Но Лийт ли беше?
— Сиянието на Стрелата падаше с него — потвърди селският водач. — Изгубен е.
— Но защо? Защо? — беснееше Фемандерак. — Нищо лошо не сме сторили, убеден съм. Ние бяхме избраните. Защо Стражите разрушиха делото ни?
— Може би не са в състояние да правят разлика между приятел и враг — предположи Кърр. В гласа му се долавяше скръб, сякаш момчето бе значело за него много повече, отколкото бе осъзнавал. — Всички чухме пошепнатите им заплахи.
— Чудя се, дали татко е бил прав? — тихо рече Беладона.
Толкова много тъга — помисли си хауфутът.
— Той каза, че момичето също трябвало да присъства. Каза, че Аркимм били незавършени. Може би планините нямаше да ни отхвърлят, ако бяхме останали тук сами, но с появата на другите всички сме били определени за нечисти.
— Каквото и да е обяснението, изгубихме Лийт, а с него и надеждата да спасим Фалта — дълбока депресия бе притиснала хауфута, тежестта на проваленото водителство започваше да го премазва.
— Въпреки това ще го потърсим — твърдо бе рекъл Хал. — Ако брат ми може да бъде открит, ще го открием. Кой ще дойде с мен?
Така те бяха дирили и дирили, препъвайки се от умора и мъка, обикаляйки сред пропастта и източния край на басейна, докато накрая не започна да им се струва, че нощта никога няма да има край. В отчаянието си хауфутът си припомни моментите от детството си, когато бе изгубил нещо ценно, обикновено нещо на баща си и си припомни отвратителното чувство в стомаха, докато диреше с нарастваща безнадеждност въпросното нещо. Помнеше обещанията, отправени към Най-възвишения, ако само предметът се намери. Тогава, както и сега, тревогата бе прераснала в безсилие и накрая отчаяние, придружено от осъзнаването, че богът е срещу него. Тогава, както и сега, не бе намирал търсеното. Но сега поне не отправяше обещания.
Въздъхвайки заради глупавите си реминисценции, едрият лидер заслиза към останалите.
Началникът на градската стража едва имаше време да приклекне, а Дуней — да постави стрела в лъка си, когато фигурата в дупката бе започнала да се движи. Първоначално бе помислил, че е ранена, но след няколко мига осъзна, че тя се протяга, като че прекарала неудобна нощ.
— Милорд! — призова настойчиво.
Моментално Аркосът се събуди и застана до своя подчинен. Ако изпитваше болка от ръката си, не го показваше. Забележителен човек — помисли си началникът на стражата, почит за миг погълнала неприязънта, която обикновено изпитваше към Аркоса.
— Жив е — прошепна, сочейки отвъд пропастта. Миг по-късно добави. — Един от северняците.
— Момчето — рече Аркосът с почуда в гласа. И тъй близо! Право в ръцете ми. Съдбата почита правдата на каузата ми. Нейде дълбоко черният глас крещеше за кръв. Убий го! Той е онзи, който те унизи!
— Не — рече в отговор, без да забелязва, че е изрекъл думите на глас. — Ще го хвана жив.
Лийт отново се протегна, напразно опитвайки се да отстрани натрупалата се в мускулите болка. Стрелата лежеше до него. Той я сграбчи без страх и Джугом Арк засия в червено. Жива магия — помисли си. Или може би не магия, а нещо по-свято. Докосването на Най-възвишения е останало в Стрелата. На какво ли е способна тя? Той бавно се изправи на крака.
— На прицел е — безизразно докладва Дуней. — Да стрелям ли?
— Изчакай сигнала на капитана си — отвърна Аркосът на Немохайм.
Първата му задача бе да намери останалите, знаеше това. Ако някой от тях бе оцелял. Бих разменил Стрелата и цялата й сила за живота им — помисли си той, почти отправяйки молба към Притежателя на Стрелата. Сякаш в отговор, той осъзна, че точно такава размяна би изисквал в определен момент Най-възвишеният — когато размяната ще се отнася до Фалта, а не до приятелите му. Видях Фалта — мрачно си помисли Лийт. Предпочитам приятелите си.
<Ами брат ти? Какво ще стане с него?>
Трябва ли да питаш?
<Не. Но ти трябва да отговориш.>
Тогава да. Да. Бих предал Стрелата и принадлежащата й сила, за да видя брат си жив.
<Добре. Ще ти напомня за това.>
Гласът го остави, очевидно доволен от нещо значително, което се бе случило току-що. Лийт се прозина, подири кураж да посрещне онова, което му предстоеше — дори и ако то бе откритието, че той е единственият оцелял — и се приготви да започне диренето си.