— Капитане! — настойчиво прошепна Дуней. — Мога да го раня.
— Задръж стрелата — напрегнато рече Аркосът. Сетне, съпроводен от преднамерената ирония на думите си, той се изправи, за да бъде видян. Аз не можах да я задържа. Да видим дали ти ще успееш.
— Не мърдай! — долетя глас от другата страна на пропастта. Лийт застина при звука на омразния глас на Аркоса. — Към теб са насочени стрели — продължи той — и не ще се поколебаем да ги използваме, ако не правиш точно каквото ти казвам. Кимни, ако разбираш.
Без да се обръща към мъчителя си, Лийт можеше да съзре триумфиращото му лице в ума си — свинските очички, проблясващи в злорадство. Дори и вчера бих бил уязвим за това — помисли си той. Но не и днес. Не и след като бе намерил Джугом Арк. След този риск, този ужас, след последвалото благоговение, с което бе поел Стрелата на единението, заплахата от обикновена стрела не изглеждаше да го притеснява по начина, по който би очаквал. Всичко това проблесна в ума му само за миг, оставяйки го след това да кимне. Все пак още не бе приключил със задачата си.
Аркосът нетърпеливо пристъпи напред с протегната ръка.
— Ела! — провикна се към Лийт. — Ела, внуче Модалов! Прекоси пропастта. Присъедини се към нас! Ако не можеш, хвърли ни Стрелата!
В тези думи Лийт усети загатнато предложение, покана за предателство. Обърна се и се изправи с лице към тлъстия мъж.
— Пропастта между нас е прекалено дълбока. Не мога да се присъединя към теб.
Гласът му, звънък и ясен, подчертаваше двоякото значение на тези думи.
— Милорд — прошепна началникът на градската стража. — Някой идва — посочи към мъглата над фирейнското момче, където се движеха сенчести фигури.
— Легни на земята! — заповяда Аркосът на Лийт. — Мръднеш ли, арбалетчиците ми ще стрелят.
Аркосът изчака още миг, за да се убеди, че Лийт се подчини, сетне също се скри. Под него земята потрепери, раздвижвайки се леко.
Кърр и Фемандерак слизаха надолу до самия ръб на пропастта, търсейки някаква следа от своя приятел и спътник и Стрелата, която носеше, решени да претърсят дори дебрите на пропастта, ако можеха. Старият фермер стискаше разплитащите се нишки на емоциите си, на целия си живот, докато гледаше в черната рана под тях. Сълзи замрежваха погледа му по време на търсенето, сълзи, които Кърр никога не бе мислил, че ще пролее след смъртта на Тинеи. Бе изглеждало като част от призванието му, пътуването до Фирейнс преди толкова много години, обучението от Кроптър, единственият жив Часовой седми ранг във Фалта. Да съзре отблизо събитията около започващото разкриване на Десницата на Най-възвишения, участието му в тези събития, разкритието, че самият той е Пръст Божи, един от Петимата от Ръката. Един от Аркимм. Това бе съсредоточието на делата му. Дори смъртта на Тинеи, освободила го да придружи останалите на запад и юг до Инструър и отвъд, бе нужна, колкото и да бе мъчителна. Джугом Арк бе придала значение на всичко. А сега, когато тя бе изгубена, заедно с единствения, който можеше да я държи, крехките основи на скорошната му вяра се бяха срутили. Отново бе сам срещу суров и немислещ свят, където съдбите изчезваха и животът не носеше смисъл, нищо и никой не чуваше молитвите, а Тинеи бе умряла напразно.
Скалата под краката му се разтърси, влизайки в тон с настроението му. Недоловим шепот се понесе из Джорам. Заплаха, предупреждение — думите бяха неразличими. Коленете на Кърр се подкосиха, както бе ставало всеки път, когато Стражите започваха да се тресат от отмъстително негодувание за сквернението на святата им долина. За миг твърдта спря да се движи. Фермерът понечи да направи нова крачка, когато от недрата на земята се разнесе рев. За миг всичко бе застинало — моментът, в който вселената около тях се състоеше само от стърженето на камъни. Кърр и Фемандерак несъзнателно се вкопчиха един в друг. Тогава земята блъсна нозете им, поваляйки ги.
Разклати се и пак, и пак, скалите трепереха под проснатите им тела. Всяка мисъл за търсене бе забравена. Ужасени, те диреха единствено да избягат от конвулсиите й, тъй като ставаше ясно, че Стражите още не бяха приключили. Трябваше да избягат, а дори не можеха да се надигнат. Ревът и спазмите се обединиха, сливайки звук и движение в едно.