— Благодаря ти за това, което ми даде — любезно рече той. Аз съм невинен и простодушен, не се замисляй прекалено кой съм или какво правя. Словосплитанието бе приложено умело и Стела не го забеляза.
— Няма за какво — усмихнато отвърна тя. — Бе Най-възвишеният, а не аз. Отшелникът каза, че си един от Благословените.
— О? — изящните му черти показаха изненада. — Какво са те?
— Онези, които ще играят водеща роля в преизграждането на града — убедено изрече Стела. — Каза, че ти си помазан със сила.
— Така ли? Много бих искал да се срещна с него. Би ли могла да го уредиш?
Има и друг, когото още повече бих желал да срещна.
— Мога да го попитам — сладко рече тя. — Би ли искал и аз да присъствам? — това пък защо го изрече?
— Не те попитах за името ти? — каза красавецът. — И откъде си? Не си от Инструър, това е сигурно.
Задаваше въпросите с усмивка, но словосплитанието посягаше по-дълбоко: не ще имаш тайни от мен.
Стела потъна в разговор с този удивителен мъж и скоро му разказа за приключенията им, споделяйки и своята собствена роля в тях. Отведе го до назадничавия си дом в студения север, без да скрива неприязънта към родното си място, сетне поеха по Западния път през Мьолкбридж и Уиндрайз, край фенните и до опасността на Покрития път. Забави се за малко над събитията в Бандитската пещера, изненадвайки се с неочакваните си спомени, по някаква причина събеседникът й слушаше историята за Хал и отшелника с голям интерес. Сетне описа приключенията им по Южния маршрут и битката с брудуонците, отново мъжът слушаше много внимателно, задавайки привидно непринудени въпроси, целящи да разкрият силата на северняците. Тогава, умело прекъсвайки я, когато тя премина към познати нему събития, мъжът й разказа за себе си. Името му било Тангин, каза той, родом от Брудуо, земя далеч на изток, племенник на краля на Джасуея и притежател на значителни богатства.
— Повелителят ми ме прати тук по работа със Съвета — рече той, правдивостта на думите му загръщаща ги с още по-голяма измамност. — Ще бъда тук няколко месеца. Надявам се ще имам възможността да те опозная по-добре.
— Аз също — рече малко задъхано Стела.
— Смяташ ли, че Еклесията може да донесе промените, за които говориш? — Тангин скулптира гласа си да звучи наивно-скептичен.
— Всяка промяна започва на личностно ниво — отвърна охотно отшелникът. — Веднъж промениш ли се отвътре, веднъж уловиш ли огъня, то можеш да сториш всичко. Цял град подобни хора, обединени от целта и визията на Божия човек — има ли нещо, което не биха могли да постигнат?
— А, да, Божият човек. Ти ли си този човек?
Какво мислиш всъщност?
— Аз съм само онзи, който проправя пътя — скромно отвърна отшелникът. — Аз изтръгвам искри. Ала важен е огънят, не човекът.
— И какво става след това?
— Нямам идея — дойде прямият отговор. — Ала зная, че Най-възвишеният ти е отредил роля. Ще я изиграеш ли?
— И каква роля е тя? — Тангин се приведе, излъчвайки безстрастен интерес.
— Ти си роден водач, чертите ти го показват. Притежаваш много дарове. Ала стоиш върху острието на колебание. Да последваш Огнепътя ще ти струва всичко — лоялността към родината, позицията, голяма част от богатството. Ала сдобитото ще бъде много по-въздигнато — шанс да служиш на Най-възвишения, шанс да Го видиш отново сред Първородните от Фалта! — отшелникът се приведе и разпери ръце. — Съзирам те във видение. Протягаш ръка — и огън пада върху фалтанци — да, дори Съветът на Фалта гори в твоя команда. Истинската власт над живота и смъртта е в ръцете ти.
Говориш правдиво. На глас рече:
— Бих желал да видя цяла Фалта в пламъци — и докато произнасяше това, усмивката му се разшири още повече.
Стела ги слушаше. Несъмнено този Тангин бе орисан за величие в Еклесията. Дори би могъл да бъде въпросният Божи човек. И тя му бе дала огъня! Със сигурност сега щяха да се отнасят към нея сериозно, да спрат да я третират като дете.
Докато те говореха, мислите й я отнесоха надалеч. Сега бе благодарна, че двамата с Уайра не бяха сключили брак. Съжаляваше за сполетялата го съдба, но бе свободна да служи на Еклесията, а Тангин бе красив и богат мъж…
С прехода на късно лято в есен Еклесията стана прекалено мащабна за мазето на Фоилзи, което принуди Компанията да наеме помещения от другата страна на улицата. Отшелникът се намираше в пълен контрол, рядко вслушвайки се в чужди идеи — и то само в такива от групата на „старейшините“, както ги наричаше той — бяха все мъже, някои от които още юноши. Повечето от тях Стела познаваше само бегло. Започнаха срещи и в други части на града, всяка ръководена от старейшина. Когато биваше запитан защо бе низвергнал северняците в подбора на съветници, отшелникът отговаряше благо: