— Не е правилно. Просто усещането не е правилно. Не съм пребродил половин Фалта, за да слушам бълнуванията на един мистик.
— Грешиш — отвърна съпругата му. — Най-възвишеният използва единствения метод, който би те довел тук. Ако някой се бе появил в Лулеа и ти бе казал да дойдеш, за да получиш огъня на Най-възвишения, щеше ли да поемеш на път?
Манум отново поклати глава.
— Но защо аз? Защо ние? Със сигурност в Инструър е имало хора, които биха раздухали огъня?
— А може би е нямало — рече Индретт. — Може би нашите сърца са били най-разтворени. Може би сме били най-добрите, които Най-възвишеният е успял да намери. И виж! Компанията ни е събрана от много места, не само Лулеа. Какво мислиш, е това? Не е ли защото Най-възвишеният иска да отнесат огъня по родните си земи?
— А Хал и Лийт и останалите? А търсенето на Джугом Арк?
— Това е само символ. Чу пророчествата за Стрелата — тя въплъщава посоката, в която човекът на Бога ще ни отведе. Реалността е тук. Не бих се изненадала, ако Аркимм се завърнат с представители на южните кралства. Това би съвпаднало с тенденцията. Тогава, след като са приели огъня, Най-възвишеният може да ги отпрати обратно.
— Пророкуваш ли? — заинтригувано запита Манум. Никога не я бе виждал такава.
— Наречи го така, ако искаш — отговори тя.
— Променила си се. Не съм сигурен дали ми харесва.
— Ти си този, който трябва да се промени — контрира тя, — а отричаш единственото нещо, което може да ти помогне да го сториш.
— Не съм толкова сигурен. Смятам, че единствената ни надежда отиде на юг със синовете ни. Ще ми се баща ми да беше жив, той винаги съзираше истината. Той щеше да знае какво да прави.
— Седни, Стела — нежно каза Индретт. — Кажи ми какво те мъчи.
— Индретт, не зная какво да правя — избърбори младата жена. — Приятелят ми Тангин ми предложи брак.
— Брак? — удивена възкликна Индретт. Познаваше Тангин, разбира се. Всички в Еклесията бяха виждали учтивия, властен чужденец. Но той и Стела? Как се бе случило това? Тя още не е готова за живота!
— Толкова съм развълнувана, че не ме свърта на едно място! — казваше Стела. — Но нещо ме тревожи. В стомаха си усещам някакво неспокойство. Заражда се всеки път, когато съм с него. О, Индретт! Страх ме е, че чувството никога няма да се махне и никога няма да бъда щастлива с Тангин. Какво да правя?
Стела повдигна очи към тези на възрастната жена и забеляза бледнината по лицето й. Укори се, че жената може да е уморена — твърде уморена, за да й се говори за Тангин по това време.
— Извини ме, Индретт — промълви тя. — По лицето ти виждам, че си изморена. Бихме могли да поговорим друг път.
— Уморена съм — въздъхна Индретт. — Може да си мислиш, че това е причината да изглеждам така, но всъщност тя е друга. Стела, желаеш ли да чуеш истината?
— Да — бе отговорът. — Но няма ли да ми поднесеш поздравления?
— Не — отвърна жената и Стела изненадано си пое дъх.
— Но той е толкова красив! Облагодетелстван в ум и тяло, с власт и богатства да предложи сигурност на избраната от него жена. Би могъл да избере всяка, а избра мен! И — добави тя като впоследствие възникнала мисъл — вече е един от Благословените. Не мога да си представя мъж, по-пълна противоположност на Друин. Ако трябваше да избирам между двамата, зная кой би бил победителят!
— Но не е нужно да избираш — настойчиво каза Индретт. — Сега ме чуй. Ще ти разкажа история, която трябва да изслушаш. Ще го направиш ли? Ще чуеш ли истината?
— Вече казах, че ще го направя — рече девойката, сопвайки се леко. Как може да не ме поздрави? Омъжвам се далеч над позицията си. Възможно ли е да ревнува?
— Някога бях млада, така че още помня какво е, макар ти да не мислиш така. Баща ми бе един от многото царедворци, които живееха и работеха в двора на фирейнския крал в Раммр. През целия си живот никога не се издигна в нещо повече от лакей на херцога на Нордвикен. Бе късметлия в сравнение с близките и познатите си, повечето от които просеха по улиците, но заради амбициите си не мислеше така. Не бяхме богати, но на масата винаги имаше храна. Смъртта на майка ми го покърти дълбоко и той щеше да изгуби мястото си в двора, ако по-големите ми братя не бяха започнали работа там. Направи живота много труден за всички ни. Когато станах на възраст, в която се очакваше да привлека кандидати, баща ми ги прогонваше.
Не можеше да издържа безсилните си амбиции. През деня трябваше да служи сред онези, на които искаше да прилича, така че когато се върнеше нощем, той… правеше неща на децата си. Лоши неща… — заекна Индретт. — Търсеше да упражни власт над нас. Превърнахме се в част от измисления му свят, негови слуги по принуда. Бяхме единствените, които можеше да подчини на волята си. Най-големият ми брат полудя.