— Значи си открила правилния мъж. Ами ако Тангин е правилният мъж за мен?
— Стела, има нещо у този мъж, което ме тревожи. Възпитан и интелигентен е, също така е и богат и могъщ. Но той е манипулатор. Винаги казва точните неща. Твърде е пресметлив, съвсем точно знае как да получи онова, което желае. Всъщност той много прилича на теб, само че е много по-коварен.
— Прилича на мен? Смятах, че сме съвсем различни — на Стела не се нравеше посоката на разговора.
— Показваш всички признаци на пленена жена, жена без власт. Този тип жени ми е познат от фирейнския кралски двор. Лишени от собствена позиция, контролирани изцяло от властимащи мъже, те се учат как да изискват неща, без да ги посочват. Финото загатване, че нещо не е наред, едва доловимият намек какво е цупенето и сълзите, ако не бъде предоставено. Виждала съм множество мъже с власт напълно сразени от това.
— Току-що описа майка ми — тъжно рече Стела.
— И теб.
— Но аз не искам да съм като нея! — яростно рече девойката.
— Виждаш ли? Отново се описваш чрез отрицание, чрез сравнението с друг. На кого искаш да приличаш? Кой сред приятелите и познатите ти е най-близо до желанието ти как искаш да изглеждаш в бъдеще?
Стела леко се изчерви.
— Ти — накрая рече тя. — Е, ти ме попита.
Бе ред на Индретт да се смути.
— Тогава ме чуй — каза по-възрастната жена.
— Правя го — рече Стела. — Макар да не ми допада чутото.
— О, Стела, не можеш да се омъжиш за Тангин. Не сега, не и когато ти предстои още много израстване. Животът ви би бил непрестанна битка между двамата, всеки опитващ се да накара другия да стори онова, което съответно единият или едната желае. Накрая един от вас ще победи — по-вероятно той, защото ти си привикнала към живот на подчинение, а той — към живот на власт. И тогава ще си изгубена завинаги.
— За кого да се омъжа тогава?
— За никого. Не се омъжвай за никого. Не се омъжвай за Тангин, не се омъжвай за винкулчанин, не се омъжвай за селянин от Лулеа. Първо обикни някого и ако ще го обичаш през остатъка от живота си, омъжи се за него. Но не го прави само заради самия брак, заради страха от самотата.
— Но аз искам да направя нещо! Искам да бъда някой! — викна Стела. — Поне Тангин е някой.
— А ние не сме? Глупаво младо момиче! — отвърна Индретт и Стела отново усети, че Индретт говори по-скоро на себе си. — Не осъзнаваш ли, че тези неща не означават нищо? В края на живота си успехът се измерва в спрямо това дали си се справила добре с малките неща, светските неща. Неща като тези — подчинявала ли си се на тези, на които е трябвало? Била ли си милостива и справедлива с поверените на грижите ти? Достойно ли е било поведението ти? Обичала ли си наистина — не чувството, а действието? Отдала ли си се на неща като страст, амбиция и успех, или си отдала живота си на хората? Стела, обичаният от друг е някой.
Младата жена кимна.
— Гледах смъртта на баща си. След живота, който понесох заради този отвратителен човек, след всичко, на което ме подложи, аз пак плаках онази нощ. Най-вече заради ужасната загуба. Бе прекарал целия си живот в опит да бъде някой, проваляйки се в най-важните неща. Видях го да умира със съзнанието, че е сам, че не бе спечелил приятели, че когато очите му се затворят за последен път, клепачите му не ще се повдигнат отново отвъд, за да срещне погледа на Най-възвишения. Бе изгубил последния си шанс да обича и да бъде обичан, очакваше го само мрак. Бе изгубил всичко, Стела, всичко, струващо си да бъде пазено. Разбираш ли? Без значение е дали обичните ти хора живеят в село или дворец — обичта към тях е една и съща. Важно е не къде си, а кой си.
Бавни сълзи се спускаха по бузите на Стела.
— Няма ли лесен начин да се живее? — полуумоляващо запита тя.
— Не и ако действително искаш да живееш — колебливо отвърна Индретт, сякаш самата тя за пръв път стигаше до тази истина. — Ние, които понесохме пленничество и преследване, глад и жажда, които гледахме как наши спътници умират, не можем да отречем това. Ето ни тук, в Инструър. Би ли предпочела всичко това да не се е случило и все още да си в Лулеа?
— Не! — разпалено отсече Стела. — Цял живот чаках това. Индретт кимна.
— По някакъв странен начин, аз също — промълви тя.
Тогава двете замлъкнаха, хванати за ръце, мислейки за отминалото и за онова, което щеше да настъпи.
Двамата мъже крачеха тихо, дори плахо, по един от множеството коридори на Залата на знанието. Бяха членове на Съвета, Аркосите на Вертензия и Пискасия; а вървяха внимателно заради склонността на новия си господар, Деорк, Пазител на Андратан, да изниква без предупреждение.