— Значи ще се омъжиш без благословията на родителите си, против волята на старейшината на селото си, само за да избегнеш връщане в Лулеа? — Индретт се опитваше да овладее гнева си.
— Съмняваш ли се? Инструър е центърът на света, а точно сега и център на времето. Точно тук, точно в този момент огънят се спуска, а вие искате да пролазя обратно в горите, където пак да стана просто селско девойче? Родена съм за нещо много повече от това! Няма да пропусна възможността да променя света!
— Значи би престъпила думата ни, за да последваш бога си? — тихо запита Манум. Всички усетиха, че от отговора зависи много.
— Бих — каза Стела. — Такъв е и съветът на отшелника. Той казва, че само аз от Компанията съм показала нужната себеотдаденост, за да нося огъня.
— В такъв случай движението е обречено! — рече Манум. — Най-възвишеният не би искал от нас да вършим злина, за да постигнем добро. Вече съм спокоен. Дълго се чувствах неловко от странното дърво, което отшелникът отглеждаше и сега, когато съзирам плодовете му, няма да ги вкуся.
— Злина само според архаичните ви традиции! — изстреля Стела. — Бих пожертвала родителите си, приятелите си, дори самия живот, за да докосна огъня.
— Само до момента, в който това те устройва! — гневно рече Индретт. — Не знаеш нищо за истинската жертва. Чух достатъчно. От този момент ти забранявам да виждаш Тангин без някой от двама ни с Манум да присъства. Само се надявам, че ти не охарактеризираш движението, инак ще трябва да се съглася със съпруга си. Сега си върви в стаята и помисли над това, което изрече.
След като Стела изхвърча навън, двамата съпрузи се гледаха дълго време. Срещата не бе протекла добре, знаеха — решението на момичето бе неизвестно.
Стела се върна в стаята си в ужасно настроение. Как можеше следването на Най-възвишения да е толкова трудно? Бе обичала и почитала Манум и Индретт, дори и преди началото на приключението, ала вече не. Вече виждаше ясно. Те бяха инструменти на врага, мрачните сили, за които отшелникът винаги говореше, духовното Брудуо, властвало над Инструър за хилядолетие. Впримчени в традициите си, в старите начини на мислене, как можеше да се очаква от тях да видят новото дело на Най-възвишения? Естествено, че щяха да я посъветват да поеме по сигурния път, да не рискува, защото именно по този начин бяха избрали да живеят те. Трябваше да се осъзнае по-рано! Бяха разменили живота в царския двор на Фирейнс за свитото еднообразие на Северните покрайнини. Е, това си е бил техен избор, но няма да го натресат и на мен! Аз ще рискувам! Ще сторя нещо с живота си! Няма да се върна като нахокано кученце в Лулеа, където да стана собственост на селския хулиган!
Сълзи се лееха от очите й, докато издърпваше раницата си изпод леглото. Бегло мислейки върху това, което прави, тя прибра няколко ката дрехи и някои принадлежности, сетне пристегна въжетата. Облече си тъмното наметало и метна торбата на гръб. Наместването на раницата й напомни за миг за приключението и опасността, която бяха мислели, че виси над Фалта, уверявайки се колко са грешали. Бъдещето криеше мир, не война. А в другия край на града Тангин я чакаше.
Стаята й се намираше на втория етаж, един-двама от останалите в къщата още не си бяха легнали. Интуитивно Стела знаеше, че решеното от нея трябва да бъде сторено бързо, преди да е премислила, но бе принудена да чака близо час, преди всички врати долу да се затворят. Чакането бе истинско мъчение, прекарано в борба с детинските страхове. Какво ще каже майка ми? Тя така или иначе мисли, че съм мъртва. Ами ако Тангин не ме иска? Естествено, че ме иска, просто никой от другите не го прави! И все така, докато накрая тя не събра раздраните парцали на страховете си, не ги свърза в нещо, напомнящо храброст и бързо не напусна къщата.
Слънцето сияеше с червен пламък, окъпвайки с неземна оранжевина Кафявите земи. Черни войски, обширни като мисъл, се разливаха като мравки над хълмовете и падините. В авангарда крачеше почетната гвардия на Андратан, тринадесет тринадесетици, всяка облечена в одеждите на Махди Дащ — най-страховитите брудуонски воини. А начело вървеше Древният, Неумиращият, Черносърдият, Каннуор Едноръкият Рушител, врагът на Най-възвишения.
С падането на нощта армията спря и Рушителят се оттегли настрана с гвардията си. Там, на една гола скала, послужила за олтар, приготвиха синия огън — кръв и масло, смесени в свещена купа, позволила на носителя на магията да разпростре сещания над хиляди мили. Тази вечер Рушителят слушаше своя лейтенант.