Нетрепващият син пламък заговори с отмерения тон на Деорк.
— Сторих, както заповядахте! — рече безтелесният глас. — Разпалих противостоене в града и посях враждебност в сърцата на северняците. Макар някои от тях да са извън хватката ми за момента, очаквам ги със заложен капан. Клопката чака единствено завръщането им. Тогава, повелителю, градът ще се саморазруши точно както Дона Михст преди толкова много години.
— Ще се завърнат ли? — запита Рушителят.
— Трябва. Не съумях да открия целта им, но имам подозрения, че са в съдружие с Аркоса на Немохайм. Ще се завърнат, обладаващи сила, ала тази сила ще задейства клопката и ще изправи фалтанец срещу фалтанец. Ще запазя Аркоса за вас.
— Добре — рече Неумиращият. — Доволен съм.
— Повелителю, вие сте ме научили на всичко… — измърка Деорк.
Стела първо провери мазето, но Тангин не беше там, бяха останали само неколцина, потънали в разговор. Според един мъж, когото познаваше само бегло, той бил напуснал преди известно време.
Знаеше къде е отседнал, но мястото се намираше далеч, а и беше посред нощ в град, където вечерният час се спазваше поне символично и почти не минаваше без убийства. За малко не изостави плана си, но не можеше да понесе самодоволните лица, изпълнени с превъзходство, издаващи надути поучения и ограничаващи още повече живота й. Така че тя продължи, вървейки по улици и алеи, които изглеждаха заплашително непознати в мрака.
Може би час по-късно потрепващата и изплашена Стела достигна до квартирата на Тангин. Всъщност бе срещнала единствено едно шляещо се куче, ала дори и то я бе стреснало. Момичето, изправило се срещу брудуонските воини на Покрития път, сега не намираше и следа от тази храброст. За нейна изненада и уплаха двама войници от градската стража пристъпиха от сенките.
— Какво правиш тук? — грубо запитаха те. В тази част на града живееха заможни, войниците познаваха всички обитатели, а това момиче не бе от тях. Но когато пристъпи в светлината и двамата я разпознаха.
— Тук съм да видя Тангин — рече тя, по-плахо от възнамеряването.
— Тангин? — единият войник погледна към другия, на Стела се стори, че съзира изненада върху лицето му, но тя изчезна след миг, ако изобщо се бе появявала. — Тангин не е тук.
— Къде е?
— Отиде да говори със Съвета — бе неочакваният отговор.
— Съветът? — слабо повтори Стела.
Войниците бяха инструктирани: „Ако северното момиче пита за Тангин, доведете ми я“. Тъй бе казал господарят им.
— Точно така — рече един от тях. — Желаеш ли да го видиш?
— Ще го намеря — уверено изрече Стела.
— Ще дойдем с теб.
— Защо? Ще се оправя — но в действителност се радваше, че двамата настояха. Компанията им бе далеч за предпочитане пред краченето сама из града.
Отне им половин час да стигнат до Залата на знанието. На равни разстояния ги спираха патрули и Стела бе удивена в каква степен инструърската стража контролираше спящия град. Бе приела, че падението на Аркоса на Немохайм и разрастването на Еклесия са обезсилили стражите. Поне това бе рекъл отшелникът, а и Стела бе видяла само малцина, ала ето че бройката им изобщо не бе намаляла. Защо на Еклесията бе позволено да се разраства необезпокоявана, ако стражниците все още владееха града? Странно усещане на заплаха се спусна над нея, докато приближаваха ниския черен силует на Залата на знанието.
Прекосиха студени, неосветени коридори, докато стигнаха до полуотворена врата. Войниците отстъпиха назад, знаейки нещо за заниманията на господаря си и колебаещи се дали да почукат, но Стела се стрелна напред и прекрачи прага.
В малката стая Тангин се бе надвесил над пламтяща купа. Отнякъде долиташе глас, звукът на стържещи един о друг камъни. Когато тя затвори вратата, говорът спря, а синият пламък затрептя бясно. Тангин се обърна към нея.
Тангин беше, но той не приличаше на себе си. Сякаш маска се бе смъкнала от инак нежното му лице, разкривайки нещо отвратително, мъртвешки лик или, помисли си шокирано Стела, напомнящо на Снаер в Пиесата, непроницаема чернота, карикатура на злото.
Лицето заговори, а чертите се сведоха в някакво подобие на мъжа, когото познаваше.
— Стела — рече то, изричайки името като мръсна дума. — Значи дойде. Знаех, че ще дойдеш.
Тя прилепи длани над устата си и изпищя.