— Глупачка! — иззлорадства той, дордето светът й се разпадаше на късове. — Слабоумна глупачка. Падението ти е пълно. Далеч не си никаква Благословена, ти си прокълната! Не знаеш ли, че с думите си покорявам хората на волята си? Не си ли чувала за словоплетство? Ти се подчини на волята ми от мига, в който те докоснах с очи — и ще го правиш до смъртта си. Хайде! Пищи, ако желаеш! Повелителят ми и аз ще се насладим на ужаса ти.
Ала тя нямаше да пищи. Гняв, а не страх, бе стиснал гърлото й, в миг на просветление тя проумя, че е била глупачка, но че няма вина. Бе подлъгана от зъл човек — слабостта й я бе направила податлива, ала тя не бе зла, щеше да се противопостави на това противно създание с всичките си сили.
— Ела по-близо! — заповяда мъжът, когото бе познавала като Тангин. Тя бе безсилна да не се подчини на силата му. — Погледни в пламъка. Господарят ми иска да те опознае.
Докато тя се взираше, синият огън протегна пипало. Докосването му бе шокиращо студено, коренно различаващо се от топлината на огъня в онази нощ. Запази тази мисъл! — рече си тя, дордето синият огън проникваше навсякъде, навсякъде, вътре и вън, отключвайки тайните й, оставяйки я оголена. Нервите й крещяха в агония от докосването, запази си разсъдъка единствено като се съсредоточи върху оранжево-жълтите пламъци от съня си.
В здрача на Кафявите земи, Махди Дащ удивено гледаха как водачът им се вцепенява, сетне надава вик.
— Врагът ми! Врагът ми! — изкрещя той на древния език. Възвръщайки си самообладанието, той изрече в пламъка — Запази ми я! Врагът е поставил нещо в нея, трябва да узная какво е то. Тя крие тайни, а никой не може да пази тайна от свещения огън.
— Тайни, повелителю? — развеселено отвърна Деорк. — Тя няма тайни от мен. Словоплетството се грижи за това.
— И все пак! — избумтя страховитият глас откъм синия пламък. Нишката се отдръпна от Стела. Тангин бавно схлупи длани над купата и пламъкът изчезна.
— Е, Стела — рече той. — Изглежда бе поискана от един по-велик дори и от мен. Оказана ти е огромна чест!
В гласа се долавяше злоба и нещо друго — едва осезаема горчилка. Девойката можа да каже само:
— К… кой…?
— Наивна глупачка! Още ли не осъзнаваш в какво си се забъркала? Аз съм Деорк, Пазителят на Андратан, председател на Съвета на Фалта и новият лорд на Инструър. Тангин бе просто рожба на фантазията ми. И твоята, момиче, и твоята! Искаше да е реален. Харесва ли ти тази реалност?
Безмълвно, Стела поклати глава.
— А моят повелител? Моят господар е самият Рушител. Той е онзи, който те иска за себе си! Помисли над това, докато във вериги очакваш пристигането му!
Глава 19
Златното езеро
Кърр видя преследвачите късно на третия ден след Кантара и Джорам. Досега бяха напредвали бавно из лабиринта на стръмностенните долини, през ледените планински потоци и гъстите гори. Нямаше много приказки. Аркимм се бяха провалили. Изгубили един от членовете си, намерили, за да изгубят завинаги Джугом Арк, а с нея и последния си шанс да повлияят върху изхода на опустошителната война, който скоро щеше да залее Фалта. Печални, отчаяни, лишени от всякаква воля за действие. Бяха се оттеглили в себе си като стадо зимуващи животни, посърнало влачещи крака.
Аркимм се чувстваха изгубени още от началото на пътуването си към дома. Страх и безсилие ги бяха прогонили от басейна, мястото на техния провал и бяха прекосили много левги, преди най-сетне да спрат и да се посъветват помежду си, да усетят горчилката на поражението. Доколкото можеха да определят, бяха се отправили на изток, отдалечавайки се от залязващото слънце. Но не бяха сигурни. Дори Те Туахангата и принц Уизаго не можеха да се ориентират с точност в такава обширна обстановка. Никой от тях не знаеше какво се простира на изток от планините на Алмукантара. Може би пустинята или Табул. Ако успееха да прекосят планините.
Двудневното насилено крачене ги доведе до края на планините — и до края на силите им. Бела често оплакваше загубата на баща си, без да скрива сълзите си, залитайки в края на групата. Членовете на оригиналната Компания, напуснала Лулеа преди толкова време — Кърр, хауфутът, Хал — лишени от движеща ги цел, бяха грохнали. Когато умът му се изчисти достатъчно, Кърр се зачуди над мълчаливия лик на Хал, мълчанието му, заменило разпалените слова на окуражаване, на поддържане на вярата в успеха на делото и в Най-възвишения. По това, дори в по-голяма степен от собствените си очи и уши, Кърр разбра, че мисията им е приключила. Стрелата бе изгубена. Инструър, сетне и цяла Фалта, щяха да бъдат пометени от кафявите орди. Рано или късно всички ги очакваше грозна и безнадеждна смърт. Дори инстинктът за самосъхранение ги бе изоставил.