Третият ден бе започнал като продължение на предишните два. Утринното слънце свари Аркимм да се запъват през плато, разположено между планините и яркосинята далечина. Вече се бяха спуснали много по-ниско и температурата ставаше все по-висока с всяка крачка на изток. По обед бе станало неприятно горещо, следобед температурите продължаваха да се покачват, напомняйки на Кърр за Долината на хилядите огньове. Той се обърна и погледна назад към планините, които чезнеха назад, сякаш Кантара, Джорам и гневът на стражите бяха само лош сън. Копнеж по дъжд и хладина пронизваше ума му.
Така видя четирите фигури, чиито очертания бяха изрязани върху залязващото слънце. Втората бе непогрешимо дебела и вървеше с онази особена провлачена походка…
— Преследват ни! — викна той. — Аркосът на Немохайм!
В същия момент принц Уизаго, вървящ начело, също нададе вик:
— Пазете се! Назад!
Бяха достигнали до ръба на урва, чиито стръмни склонове се простираха докъдето стигаше окото. Под тях две хиляди фута топъл, мъглив въздух се стелеше над полупустинните земи. Още една крачка и Уизаго щеше да е паднал.
— Не ме ли чухте? — настоя Кърр откъм края. — Аркосът е зад нас!
Огромната зев пред Аркимм ги държа в плен още няколко секунди, сетне предупреждението на стария фермер достигна уморените им съзнания.
— Зад нас! — повтори Кърр, сочейки.
Фемандерак простена:
— Трябва ни почивка. Няма ли да ни остави на мира?
— Вероятно мисли, че имаме Джугом Арк.
— А може би той я е взел? — предположи Беладона.
— Опознах го достатъчно, за да нямам никакво намерение да го попитам — сурово рече философът. — Трябва да продължим.
— С този каньон до нас? Сред новолуние? Дори мисълта е непоносима! — изплака хауфутът.
— Нямаме избор — каза Фемандерак. — Приключението може и да е свършило, но това не е причина да стоим тук и да чакаме края.
За неколцина от Аркимм смъртта изглеждаше почти за предпочитане пред безсмисленото бъдеще, но те не казаха нищо. С малкото останала им енергия те се завлачиха през платото, внимавайки да не се приближават прекалено до пропастта от дясната им страна.
Сред хладния мрак Кърр даде знак да спрат.
— Фемандерак, не можем да продължим — категорично изрече той. — Едва ходим. Трябва да починем.
Философът неохотно изръмжа в съгласие.
— Трябва да се отдалечим от пропастта — предложи Уизаго. — Ако Аркосът и хората му продължат да ни преследват, може да минат покрай нас.
— Слаба надежда — отвърна Кърр, — но не можем да вървим повече.
Първият допир на зората ги изтръгна от неспокойна дрямка, изпълнена със сънища на провал и загуба. Кърр нервно огледа платото, но и на север, и на юг нямаше следа от преследвачите. След като споделиха студена закуска от нищожните си припаси, Аркимм провлачиха крак на север, походката им наподобяваща тази на обречени, отиващи към мястото за екзекуция. През този и през следващия ден не видяха и следа от Аркоса и хората му, ала жегата и жаждата ги измъчваха неимоверно — твърде малко потоци и никаква сянка не раздираха ширналата се равина. На места пътниците едва се движеха.
Те Туахангата изглеждаше най-разтревожен от всички. Макар физически той, заедно с Беладона и принц Уизаго, да бяха най-незасегнати от горещината — с изключение на Ахтал, разбира се — боецът от Мъглата очевидно се измъчваше от нещо.
— Това ми напомня за… има нещо, което трябва да си спомня.
— Какво е то? — запита Уизаго.
Те Туахангата се обърна към противника си и се намръщи, заслонявайки вдлъбнатите си очи от следобедното слънце.
— Не мога да си спомня — рече той.
Уизаго гледаше край него, на юг, напрегнато взирайки се в маранята.
— Вероятно бихме могли да запитаме Аркоса на Немохайм? — тихо рече принцът.
Осем глави се извъртяха на юг, осем чифта очи подириха и съзряха. На около половин миля зад тях вървяха преследвачите им.
— Защо бягаме? — запита Ахтал. Фемандерак се сепна. Това бяха първите думи на брудуонеца, откакто бяха напуснали осквернения басейн. — Те са само четирима.