— Не зная — бавно каза Хал. — Защо бягаме от него?
— Имат оръжия — рече хауфутът.
— Ние също… — напомни им Те Туахангата. — Аз си нося мерещо, Уизаго има меча си, а брудуонецът е боец със или без стомана.
— И защо бягаме тогава? — запита Беладона.
— Не… не мога да кажа — удивено рече Фемандерак, сякаш разбуждайки се от сън. — Няма какво да се страхуваме от тях.
— Под каква магия сме били? — попита Кърр.
— Вижте! — викна Хал. — Там, вдясно! — посочи дълбока цепнатина в платото, виеща се към каньона. — Пътека. Вероятно ще ни отведе до дъното.
— Защо не останем да се бием? — настоя Те Туахангата. — Никога не съм бягал от враг.
Останалите усетиха срама в гласа му, въпросът продължи да отеква в умовете им.
Защо бягаме? Несъмнено заради шока от случилото се в Джорам — прецени Фемандерак. Покъртителната загуба на Лийт — тъга, която още не се бе осмелил да докосне, загубата на Джугом Арк, провалянето на мисията… всичко това допринасяше за бягството им като вестители на поражението. Но не беше ли се провалил и Аркосът на Немохайм? Дали ги преследваше, или той също бягаше?
— Не! — викна Хал, молба изпълнила тъмните му очи. — Достатъчно смърт! По време на приключението се защитавахме, убивайки само при нужда. Никога не сме нанасяли първия удар. Нападнем ли сега, ставаме като тях. Ако ни настигнат, тогава ще се бием. Дотогава нека продължим да бягаме. Моля ви! Стига убийства!
— Изгубих баща си — рече Беладона. — Вие сте единствените, които са ми останали. Не искам да ви изгубя!
Те Туахангата въздъхна.
— Да продължим тогава. Всеки миг чакане стопява разстоянието между нас и Аркоса. Ако не искате да се бием с него, то тогава по-добре да поддържаме добра преднина.
Пътеката действително отвеждаше в каньона. Природата някак бе изсякла гладкостенния проход под ъгъл, предоставяйки стръмен, но проходим път за уморените им нозе. След миг колебание, Кърр ги поведе надолу, отчасти вървейки, отчасти плъзгайки се към залязващото слънце.
— Тук да не те завари буря — рече дългокосият принц Уизаго. — Сигурно водата от платото се изтича оттук в каньона.
— Но къде отива останалата част от водата? — запита Кърр. — Все още не сме се отдалечили много от Алмукантара. Източните им склонове трябва да се оттичат в тази равнина, а ние видяхме колко много вода се излива върху им. А попадаме само на мътни поточета. Къде са реките?
— Цялата тази земя ме притеснява — рече Илион. Останалите се извърнаха изненадано — подобно на Хал, тя също бе казала малко, сякаш не се доверяваше на гласа си извън сигурните стени на своя дом. Сякаш да потвърди това, тя добави: — Не бих могла да си представя насилието на външния свят.
Фемандерак за миг насочи мислите си към нея. Каква е целта й тук? Защо е била призована? Защото вече му се изясняваше, че както той бе примамен от древен стих да прекоси света, зад което ясно съзираше ръката на Най-възвишения, тъй и другите бяха призовани. Петимата от Ръката, призовани от Лулеа. Сетне братята Сторрсен, Перду от Мирвидда и отшелникът от Бандитската пещера се бяха присъединили към Компанията. Манум и Индретт се събраха отново със семейството си. И други се присъединиха към диренето на Джугом Арк — Уизаго, Те Туахангата, Илион от Ескейн и Беладона.
Бела.
Бела, с нейното правдоплетство, нейната магия, нейните очи… Напомняше му за жените в Дона Михст. Но тя не бе дребнава и затворена като тях. Макар родена и отраснала в изолирана долина, далеч от цивилизацията, тя имаше сърце, което обгръщаше света. Достатъчно състрадание за всяка нужда. Достатъчно обич…
Откъде зная това?
Нещо друго, някаква важна истина се криеше на ръба на съзнанието му. Отнасяше се до призоваването, до приключението им, до наличието на цел. Диренето на Джугом Арк приключи. Няма цел. Но дори докато изричаше думите в ума си, осъзна лъжливостта на това твърдение. Нещо бе останало. Тормозеше го, не му даваше покой, но не можеше да го определи. Търпение — рече си той. Ще се появи, ако изчакаш.
Преди да са прекосили и половината от цепнатината, отекнал над тях вик оповести, че са били видени. На върха стоеше Аркосът на Немохайм и малкото останали му войници, силуетите им размити от мрака. Зад тях слънцето залязваше сред червен огън, спускайки мрака като завеса.
— Няма да посмеят да слязат в тъмното — уверено рече Уизаго. — Можем да лагеруваме на дъното.