Отговориха му въздишки на облекчение.
— Стига самите ние да стигнем там преди смрачаване — настойчиво рече Бела.
С колекция от белези Аркимм прекосиха целия улей и отново стъпиха на равна земя. Вниманието ги подтикна да продължат още малко — докато и последните лъчи на слънцето не бяха изтрити от черната нощ, а умората на пътниците вече не можеше да бъде отричана. Върху къс оголена скала на няколкостотин ярда от склона доядоха провизиите си и отпиха по глътка от водата, която бяха налели онзи ден от последното намерено поточе.
През нощта сънуваха вода. В сънищата им тя капеше, пенеше се и бликаше.
Станаха преди зазоряване. Липсата на запаси допринесе за бързото им поемане на път. Но с развиделяването откриха причината за сънищата си.
По склона от лявата им страна течеше вода.
На места сълзеше по стръмната стена, капейки по пясъчника, потъвайки, преди да достигне дъното. Другаде бликаше с голяма сила, изливайки се от скалата като лисната от огромна кофа. На няколко места се спускаше като река, огромни водопади, вливащи кръвта на планините към суховатите равнини.
— Хилядоливник — промърмори принц Уизаго. — Сега разбирам.
— Какво разбираш? — запита Те Туахангата.
— Старите истории. Имате ли такава в мъглата? За Водоносеца?
Очите на Туа се разшириха.
— Една от нашите легенди — рече той. — През последните два дни се опитвах да си припомня нещо. Чудех се какво е. Не знаех, че сте я откраднали.
— Заели, приятелю. Заели. Не крадем всичко.
Те Туахангата изръмжа в отговор.
Пътят им на север ги отведе през много потоци. Спираха да пият от всеки като от последен, удивлявайки се на гледката на водата, лееща се от скалите.
— Е? В напрежение ли ще ни държите? — обърна се хауфутът към двамата южняци. — Каква е историята за Водоносеца?
— По-добре ти я разкажи, Туа — любезно предложи Уизаго.
Те Туахангата кимна и поде:
— Говори се в Хинепукохуранги, Мъглата, че някога цялата тази земя е била наша — място, където човеците живеели в прегръдката на небето и земята, където дъждът падал като единение между Майка и Баща, Земя и Небе. Но един ден най-великият от воините ни, наречен Хапута, се уморил от тази прегръдка и призовал семейството си.
— Братя и сестри — рекъл — знаете силата ми. Винаги съм в първите редици на боя. Никога не съм сещал поражение.
Ала сега вразите ми свършиха и земята умаля — рекъл Хапута, а семейството му потвърдило правотата на думите му. — Ето какво реших в сърцето си. Ще намеря друга земя, там ще дишам по-леко. Може би там ще открия врагове, достойни за уменията ми.
Семейството му било натъжено и се опитало да го разубеди, но той не искал да слуша. При следващата луна се сбогувал с тях и се отправил на изток, далеч от земите, които наричал свой дом. И ни веднъж през това пътуване не срещнал друг.
Накрая открил хубава земя, огромна долина, откопана от боговете. Ширести планини я обгръщали, а тя била осеяна с речни нишки и езера като скъпоценни камъни. Красотата й не можела да бъде преразказана. Тук наистина имало широта за воин като Хапута, където той можел да диша на воля и успокои сърцето си.
И за един сезон сърцето му наистина открило покой — дордето крачел сред огромните светли дървета и слушал бавната им реч, дордето гледал как бялата чапла пълни гушата си с риба, дордето лежал на тревата, милван от мъгли. Но през зимата тъгата му се завърнала, така че той взел бойната си тояга, с която бил поразил множество прословути бойци и я издигнал над главата си.
— Чуйте! — ревнал той и боговете напрегнали слух да чуят любимия си син. — На земята не е останал кой да ме предизвика! Бях подкрепян от Майката Земя и Бащата Небе, но вече не се нуждая от тях. С тях ще се бия, защото тяхната прегръдка запречва звездите!
Тогава боговете побягнали уплашено, защото нямало такъв сред тях, който да се изправи срещу гневния и горд Хапута. Но Бащата Небе и Майката Земя не нарушили прегръдката си — за доброто на земята не помръднали. Разгневен, без да се замисля, той размахал тоягата си и с един удар ги разделил.
В този миг мъглата се вдигнала — и виж! Хапута стоял на планински връх, триумфално протегнал ръце над огряната от слънце красива земя. А звездите кръжали край главата му. Изкрещял горделиво: „Те тама уакаете ту ранга рау, и тити те упоко ки те кра а ранги! Младежът, който си проправя път през стотици места, чиято глава е украсена със сиянието на небесата!“