— Хубаво е да те видя отново! — каза му Манум. — Но ако ми простиш за питането, къде си оставил благоутробието си?
— Вини него! — рече хауфутът, сочейки към отшелника. — Не ме остави да поседна достатъчно дълго, за да си запазя шкембето! Погледни! — Той се изправи, промушвайки юмрук между колана и ризата, по лицето му изписано разочарование. — И все пак — продължи, сядайки с глух удар, — ако положеното пред мен сега е образец на това, което градът предлага, не ще ми отнеме много време да се възстановя!
Отшелникът се усмихна. Бе започнал да се привързва към хауфута, след като го опозна и си припомни, че с останалите бе прекарал само ден. Известен риск беше да им предостави услугите си след годините усамотение. Компенсираше тази неловкост с вълнението, което пораждаше мисълта за подобен риск. Ето, седеше сред хора, които бегло познаваше, на прага към нов живот. Бе убеден, че щеше да пристъпи в него без да трепне.
— А Уайзънт? — попита Перду с поръбен от притеснение глас. — Настанихте ли го?
— Да! — отвърна хауфутът. — Но не беше безплатно. Надявам се Компанията да разполага с достатъчно пари да плати за престоя, конярят изрично настоя да му се плати като за две отделения и храната на два коня. Имах пари само за три дни.
— И пак си сключил изгодна сделка! — рече усмихнато Перду. — Яде поне като за четири. Ако ме напътиш, ще ида да го посетя.
Феннито излезе, за да се срещне отново с щедрия дар на вожда.
Хауфутът и отшелникът изслушаха разказа на Кърр за преживяното в тяхно отсъствие — Южният маршрут, засадата и смъртта на Уайра, дългото пътуване през Трейка и Деювър, бягството на Лийт и Манум от Адунлок и надпреварата с уайдузите до градските стени, приключила със смъртта на Парлевааг. Чуха за трудностите на Компанията в този град на градовете и с радост узнаха за предстоящата аудиенция пред Съвета.
Кърр насочи вниманието си към мъжа в синя роба от дивотата.
— Ами ти? Оздравя ли?
— И нещо повече, благодарение на вашия водач! — в думите му имаше искрена благодарност. — Вече не съм отшелник — макар че ще продължа да нося името, докато не открия какво съм станал.
— Може да не разполагаш с много време — тихо каза Манум. — На твое място бих избрал бързо новото си име, защото след края на днешния ден…
Остави изречението недовършено, увиснало като предвестие на екзекуторския меч, като напомняне срещу какво се изправят.
Останалите от Компанията работиха само половин ден на пазара. С разчуването на причината за това, около сергията на Индретт се събра малка тълпа.
— Казах ви, че ще ви приемат! — рече една едра жена. — Просто си разпределете парите мъдро. И какво стана? Приеха ви само в рамките на един месец. Нечувано!
— Да, но какво ще кажат? — рече друг. — Кой знае дали Съветът ще удовлетвори молбата ви? Никаква сума не може да купи съвета.
— Кой знае? — рече старец. — Но Съветът не е това, което беше. Ако ни кажете каква е молбата ви, може би бихме могли да ви посъветваме…
— Да, кажете, кажете! — настоя тълпата. Но Индретт оставаше безмълвна, както и другите от Компанията, тъй като знаеха с каква скорост щяха да се пръснат слуховете, ако проявяха недискретност. Когато тълпата осъзна, че няма да бъдат разкрити тайни, движените от чисто любопитство се отдалечиха, оставяйки само приятелите на Индретт, подкрепяйки я мълком. А когато тя затвори сергията си и се отправи към къщата на Фоилзи, следвана от останалите приключенци, някои от тях я придружиха.
Компанията стигна до Съвещателната зала в ранния следобед, придружавана от двадесетина приятели от пазара. Малко бяха думите, подобаващи да опишат тази постройка — бижуто на Инструър, планирана и издигната в зенита на славата му. Дори и сега, когато златната ера бе отдавна отминала и градът на градовете бе само сянка от някогашното си величие, когато умението и търпеливостта, построили сградата, бяха отдавна забравени, инструърчани все още се гордееха с огромната постройка. Отряд стражи бяха постоянно зачислени да почистват извисяващите се стени, рискувайки живота си, докато почистват (в някои случаи и изстъргват) мръсотията, натрупваща се по красящите ги барелефи.
Огромната сграда бе видима от всяко кътче на града, проектирана от архитектите да властва над Инструър, но не по агресивен начин, наместо това тя напомняше на гражданите за тяхното единение, за ролята, която имаха в управлението на своята страна. В златната епоха преди брудуонската инвазия главите на всяко семейство можели да се съберат в огромната Външна камера, способна да приюти пет хиляди. Но повече от хилядолетие не бе имало събирания и постройката бе надвиснала над града като спомен за някой тиранин, двойните й кули издигнали се двеста фута към небето.