Господарят, също облечен в синя роба, поздрави слугата си за направената покупка. Гласът му се стори странен на Фемандерак и същевременно не чак толкова непознат. Тогава той дойде по-близо и погледна към философа. За миг сърцето на Фемандерак застина.
Брудуонецът Ахтал, в чиито очи проблясваше весело пламъче.
Глава 20
Ръка лековита
Мракът вихрено отстъпи пред светлина. Мътен червен блясък, болезнено бяло сияние. Лийт болезнено стисна очи. Но червеното не си отиваше, така че той ги отвори отново, съзирайки над себе си разтревоженото лице на Маендрага.
— Виждал ли си я? — хрипкаво запита той. — Виждал ли си дъщеря ми?
Младежът приседна с мъка.
— Когато за последно видях Беладона, тя тъкмо бе избягала от пленилия я войник — внимателно рече той. — Помагаше за спасяването на спътниците ми.
— Кои бяха онези, които оскверниха Джорам?
— Тези, които ни нападнаха? Те ни преследваха още от Инструър. Аркосът на Немохайм.
— Същите, които са задействали капаните ми в долината на Нюм?
Лийт кимна.
— Какво е станало? Къде са останалите? Претърсих целия басейн. Никаква следа ни от приятел, ни от враг. Къде са? — в гласа му нямаше и следа от обичайния самоконтрол.
— Не зная — отчаяно рече Лийт, борейки се с плъзналото по гърлото му гадене. — Цялата планина просто се разтърси. Беладона каза, че това били Стражите. Видях хора да падат в зейналата пропаст. Не зная дали някой е избягал. Не зная как изобщо съм жив.
— Бела беше права — каза Маендрага. — Стражите са бдели да унищожат недостойните. Но кои са били те — вашият отряд или онези, които са ви последвали? Може би и двете — упрек проблесна в очите му. — Не трябваше да идвате тук. Предупредих ви.
— Но намерихме Джугом Арк — тихо промълви Лийт.
— Намерили сте я? — очите му се разшириха.
— В пещера на острова, донесохме я обратно на брега. Там ни чакаха Аркосът и хората му.
— Ти ли я взе?
— Аз.
— Първият след Бюрей — каза Маендрага. Пое дълбок дъх, сетне обърса ръце в плаща си.
— Къде е сега?
Лийт сви изтощените си рамене.
— Не зная. Изгубена в пропастта, под някоя скала. Би могла да е навсякъде. Изгубих я при трусовете. Изгубена е.
Но още докато изричаше тези думи осъзна, че не е, че трябва само да помисли за Стрелата, да синхронизира ума си с нея — и тя щеше да се намери. Двамата бяха свързани, никога нямаше да я изгуби отново.
Но искаше ли да я намери? Имаше ли значение, след като брат му и спътниците му ги нямаше? Имаше ли нещо, което да е от значение? Да, разбира се — каза си той. Това е по-важно от когото и да било от нас. Но тази мисъл само го накара да се почувства по-зле. Отново дългът преди любовта.
— Изгубена? — отчаяно изрева Маендрага. — Погълната от земята? Не може да бъде!
Юношата не можеше да определи дали магьосникът говори за Стрелата, или за дъщеря си. Може би и за двете. Лийт протегна ръка и помисли за Стрелата. Познатият трепет пролази по дланта на дясната му ръка. Някъде напред, леко вдясно, сред купчина детрит, Стрелата проблесна в отговор.
След миг стояха край нея. Джугом Арк пламтеше тихо, уверено очаквайки познатата ръка да я повдигне. Маендрага се приведе да я докосне, но се отдръпна още преди викът на Лийт да е затихнал.
— Изгаря! — рече младежът. — Изгаря всички, освен мен. Не зная защо.
— Тук лежи животът ми — каза магьосникът. — Поне така мислех преди, а сега не съм развълнуван. Не зная какво съм очаквал. Стрелата е пропита с магия, огромна сила, както може и да се очаква от предмет, почивал в ръката на Най-възвишения. Ала не е жива. Всеки човек е по-ценен от една реликва.
Говорейки, Маендрага затвори очи; Лийт можеше да види, че въпросният човек бе Бела.
— И все пак ценността й ще бъде голяма — каза Лийт. — Ако успее да спаси Фалта от заплахата на Брудуо.
— Няма да стори нищо подобно — разсеяно рече чародеят, умът му все още бе другаде. — Може би под заръките на Най-възвишения. Стрелата е само инструмент, символ — нищо повече.