Выбрать главу

Лийт се наведе и сграбчи стрелата силно, без колебание, не позволявайки съмнения да засенчват ума му. Снагата й бе студена.

— Как се измъкна от Аркоса и хората му? — попита Лийт. — Смятахме, че си бил заловен или убит.

— Създадох илюзия точно преди да дойдат. Внуших им, че съм голям камък, така че те не ми обърнаха внимание. Сигурно са сварили Бела неподготвена.

— Сигурно — кухо повтори Лийт, оставяйки мъката си за по-подходящо време. — Обаче не можем да останем тук, не и когато Аркосът може да е нейде наблизо.

— Ще остана достатъчно дълго, за да открия своята Бела. Не вярвам, че са могли да я убият. Вероятно е напуснала басейна. Ще открия доказателства…

Осени го мисъл и той се обърна към младежа.

— Откри Джугом Арк по усет. Можеш ли да сториш същото и със спътниците си?

Лийт автоматично поклати глава.

— Не, аз…

— Трябва да опиташ!

Силата на думите разтърси Лийт като гърчовете на планините.

Опита. С часове мъжът и момчето крачиха из хаотичните руини на Джорам, дирейки близките си, зовейки имената им. И двамата гледаха към Джугом Арк за някакъв признак, който би могъл да им помогне в търсенето, но Стрелата не правеше нищо друго, освен да излъчва слаб постоянен пламък, отразявайки Лийтовото огорчение. Опита се да призове гласа в ума си, но успя да си повика единствено главоболие. Не откриха следа от търсените, макар младежът да се чудеше как някой би могъл да остави следи в подобна обстановка.

— Тя не е мъртва — повтаряше безспир Маендрага. — Знае как да се пази. Жива е. Никой фалтанец не може да я убие.

А магията на Стражите? Кой може да се изправи срещу това? — искаше да запита Лийт, но не се осмеляваше. В сърцето му бе останало съвсем мъничко място за надежда.

Премина пладне и мрачният следобед увисна сиво-студен над тях.

— Скоро трябва да се махнем от планината — внимателно рече Лийт. — Не знаем какво се е случило с Аркоса и хората му. Не би било безопасно да оставаме тук още една нощ.

— Да, трябва да продължим! — неохотно се съгласи Маендрага. — Трябва да отнесем Стрелата обратно във Великия град, та поне смъртта й да не е без смисъл.

Бившият пазител на Стрелата сподави ридание.

Не знае какво да вярва, осъзна Лийт.

Тогава двамата се спогледаха и там, сред пръснатите отломки на свещената планина, тихо споделиха мъката си, оформяйки без думи приятелство, което щеше да продължи до самия край.

Новото им приятелство бе подложено на сериозно изпитание още преди да напуснат басейна. Не можеха да постигнат съгласие по кой път да поемат. Лийт предпочиташе прекия път на север, връщащ се по маршрута на Аркимм — през Пей-ра, Долината на хилядите огньове, Мъгливата земя и Деруйс. Когато младежът описа опасностите на този път, Маендрага категорично отказа да тръгне по него.

— Мой дълг е да следвам Джугом Арк — рече той, — ала не ще участвам в глупости. Много по-лесно би било да се спуснем по долината на Нюм към Бюрей, откъдето да вземем кораб за Инструър. А и ако има оцелели от хората на Аркоса, то те трябва да са поели по предлагания от теб път. Никой от тях не мина край мен, нито прекоси сипея. Трябва да се върнем в дома ми и да съберем припаси.

Лийт спори дълго и настоятелно, но накрая видя разумността в аргументите на мъжа и отстъпи. Притежанието на реликвата не ме е направило по-умен, помисли си той.

Отделиха няколко минути да струпат грамада в памет на изгубените спътници.

— Не че някой ще дойде да я види — изрече Маендрага с каменен глас. Напуснаха Джорам и се спуснаха по склона. Вглъбен от болка, Лийт не усети нищо от вълнението, съпътствало предишното спускане. Едновременно със слизането времето се проясни, но замъкът не се виждаше.

Маендрага сви рамене:

— Вече няма какво да пази.

В дъното на сипея ги очакваше щастливо откритие — тук Аркосът бе оставил конете си. Великолепни атове в отлична форма, макар наплашени от земетресенията и падането на скали. Изглежда не бяха пострадали в нощта на открито, оставила ги насред трева. Окуражени от късмета си, Маендрага и Лийт избраха двата най-добри и пуснаха останалите.

Джугом Арк се оказа капризен спътник. Лийт откри, че трябва да държи металната стрела здраво, отпуснеше ли хватка, горещината й пронизваше кожата му. След няколко часа китката го болеше неимоверно — нито смяната на ръцете, нито полагането на стрелата върху камък (подпалваше тревата) спомагаше особено за облекчаването на болката. С наближаването на колибата, ръката на Лийт приличаше на тази на Хал, сгърчена и изглеждаща безполезна. Споменът разбуди вълна от емоции, които младежът потуши не без сериозно усилие.