Следващите няколко дни се сляха в поредица качване и слизане от седлото, езда, хранене и сън, часове насаме с мислите си, умората и тъгата. Бих оставил Стрелата и обещаната от нея сила, за да видя брат си отново — помисли си горчиво той. Фалта не е нищо. Само сборище себични крале, управляващи невежи люде, всички манипулирани от предателски съвет, който по нищо не се отличава от брудуонски. Какво е останало за спасяване? Единствените й достойни деца умряха при опита да я спасят. Винаги ли трябва да е така? Винаги ли най-добрите трябва да бъдат жертвани заради безполезните? В проблясък на интуиция Лийт съзря истинността на тази мисъл. Само най-добрите щяха да умират за другите, защото само най-добрите съзираха нещо добро в тях, нещо, заради което да си струва да се умре. Всички останали мъченици умираха за своята кауза, своята борба, своите вярвания. Себична смърт. Като собствената му мисия. Бе тръгнал не защото наистина искаше да спаси Фалта, а защото искаше да изглежда смел и добродетелен пред приятелите си. Искаше да докаже на другите — не, на себе си, че е важен. Но сега можеше да види, че не притежава никаква важност, че е напълно ненужен. Да, трябваше да има човек, който да отнесе Стрелата на север. Но единственият талант на въпросния човек бе умението да не спира, а точно сега Лийт се съмняваше в способността си да направи дори това.
Към колцина други си се обърнал? — запита той вътрешния глас. Колцина други си подредил в случай на мой провал?
<Вече знаеш за Аркимм от преди хилядолетие. Имаше и други.>
И след още хиляда години ще има ли нов Аркимм? Които да завършат започнатото? Да успеят, където се провалихме?
Гласът не отговори.
Отначало долината на Нюм ги отдалечаваше от целта им. Бюрей, столицата на Немохайм, се намираше на много дни езда на север, ала стръмната долина уверено се отправяше на югоизток, разсичайки най-огромния пейзаж, който някога бе съзирал. Всичко тук бе великанско, с нечовешки размери. Над него се издигаха стръмни, главозамайващи склонове, твърде стръмни за настоящото му настроение, планини, изглеждащи невероятно високи, заплашителността им обогатена от знанието, че отвъд каменистите рамене се крият още върхове. Гледки, повече подобаващи за гигант, отколкото за човек като него. Можеше да си представи огромната фигура на Най-възвишения да крачи из долината, изглеждайки като изображението от залата в Инструър, високите планини стигащи едва до кръста му, неспособни да му попречат да надникне отвъд. Във всяко друго настроение, във всяко друго време Лийт би позволил на тази първична красота да го обземе. Точно сега обаче умореният му ум едва й обръщаше внимание. Впоследствие не можеше да си припомни някоя ясна сцена от долината на Нюм — може би най-красивото място в цяла Фалта.
Може би свикваше със Стрелата или тя с него, защото с течение на времето носенето й ставаше по-лесно, изискващо по-малко усилия, по-малко вероятно да го изгори, ако разсеяно отпуснеше хватка. Не разполагаше с енергията да обмисля защо, вероятно нямаше да се интересува дори и да знаеше.
Вече четири дни от пътуването двамата с Маендрага бяха разменили само няколко думи, изисквани от любезност. Обичах го, обичах го! — повтаряше в ума си и тихо на глас, вплитайки го в канавата на съзнанието си: обичах го, обичах го. Което скоро прерасна в изоставих го, изоставих го и накрая в убих го, убих го, убих го. Знаеше, че не бе убил брат си, че Хал сам бе избрал този път, с цялата яснота на Лийт, а може би дори по-ясно, ала се чувстваше виновен, не можеше да понася напрежението на тази безименна вина, така че й даде название. Безразличие. Завист. Небрежност.
Убийство.
Същата вечер нощуваха в чемширов гъсталак. Времето се бе променило, затопляйки се осезаемо с отдалечаването им от планините, обгръщащи Кантара. В тази част на долината бе все още лято. Въздухът бе топъл и плътен, падащият по обедно време дъжд по-скоро милваше, вместо стръвно да се нахвърля отгоре им като северните дъждове. Диви цветя обгръщаха пейзажа — маргаритки и лютичета, примесени с високи цветя, напомнящи зачервен ръжен, други с нежни камбанки, трети свити в туфи, цветовете им увиснали като танцьорки с широки, пъстри рокли. Над главите им птиците се приготвяха да спят, спорейки шумно за най-добрите клони. Но макар Лийт да виждаше тези неща, не усещаше аромата на цветята, не усещаше лятото, бе глух за песните.