— Искаш ли да поговорим?
Лийт сепнато се извъртя. Беше Маендрага, върнал се от събирането на дърва за огъня. Лийт сгърчи лице — бе се взирал в нищото в продължение на десет минути, дори не бе извадил храна от раницата.
— За какво? — рече бързо, макар да знаеше и знаеше също, че Маендрага знае.
— Трябва да поговорим.
— Не! — твърдо каза Лийт. — Ти просто ще кажеш, че вината не е била моя. Ще използваш разум и логика, за да ме накараш да се чувствам по-добре. Ще ми напомниш, че си изгубил дъщеря си, но че тя сама е избрала съдбата си и би било глупаво да се виниш. Ще очакваш да погледна по същия начин към загубата на брат си. Но аз се отнасях зле с Хал, докато той беше с мен. Не знаеш какво трябваше да понася. Завист, омраза, страх. Тогава не разбирах, но сега разбирам. Така че не искам да слушам аргументите ти. Трябва да се чувствам така, както се чувствам сега. Чувствам се, сякаш съм го убил. Остави ме намира!
Джугом Арк гневно проблесна.
Маендрага понечи да каже нещо и пак затвори уста. Очевидно бе възнамерявал да каже точно това. Извърна се и се зае с огъня.
Сред свиването на планините в хълмове и преливането на пейзажа в по-нормални за човешкото око мащаби, магьосникът Маендрага започна да обмисля проблем, който очевидно не бе хрумнал на момчето. Тук, в Немохайм, където Джугом Арк бе ключова част от фолклора, как щяха да попречат на хората да проявят опасен интерес към нея — и към тях?
Първоначално обмисляше илюзия и дори бе създал пробна невидимост, с която да обгърне Стрелата. Трябваше да се откаже дълго преди да я е материализирал, знаейки, че неговото магьосничество далеч отстъпва на силата, създала Джугом Арк. Докоснатото от онази Ръка винаги щеше да бъде видимо. И, продължи да размишлява той, бе настъпило времето на Стрелата. Скрита в продължение на две хиляди години, време беше да се появи на бял свят. Не можеше да стори нищо, с което да го предотврати.
Решението, следователно, се криеше в отбягването на хората. Но това не бе решение. Нито той, нито Лийт бяха пътували из тези места, така че нямаше как да знаят кои пътища са безлюдни. И още по-лошо — трябваше да идат в Бюрей, столицата на Немохайм, разположена на устието на река, която се вливаше в морето, за да се качат на кораб за Инструър. Маендрага потръпна — никога не бе стоял сред повече от няколко човека.
Можеше ли Стрелата да бъде скрита или по някакъв начин замаскирана? Не мислеше. Горещината от пламъците бе истинска, нямаше съмнение, че всяко покривало щеше да изгори. Накрая сподели тревогите си с Лийт, който само сви рамене и промърмори:
— Не ме интересува. Трябва да идем на север. Няма значение.
Бяха забелязани, естествено, дълго преди да достигнат първото от множеството села, ала страхливите, набожни жители ги оставяха на мира. Маендрага забеляза това, забеляза и пратениците, които отиваха на север пред тях. Вероятно младежът бе прав, прецени той. Вероятно трябваше да се върнат обратно по пътя, по който бяха дошли, но само ако бе признал пред себе си, че не бе искал да остава нито миг повече в онова противно място. Наместо това бе избрал убежището на колибата си, за да не се изправя срещу обвиняващата го сянка на мъртвата му съпруга, гласът й изпълнен с укор, настояващ да узнае какво е сторил с дъщеря й. Но тя бе била и там, в колибата, която някога бяха споделяли, така че той напусна с носителя на Стрелата. И гласът на жена му го последва. През топлите летни дни той й говореше, загърбвайки уединението си.
Нена. Обич моя. Казах й, но тя не искаше да слуша. Точно като теб. Ти никога не ме слушаше. Красивото ми момиче много прилича на теб, има твоите очи, твоята коса, твоите устни…, сега изгубих и двете ви. Моля те, прости ми! Ще поправя грешката, ще ти дам покой. Не трябваше да се събираме, предвид това, което и двамата знаехме. Но аз ще открия подслон за името ти, твоето и на Бела…
Маендрага си имаше причини да отиде в Бюрей, които не бе споделил с младия си спътник.
Арестът се случи в малък град на един ден езда южно от Бюрей. Лийт видя конните войници, но нито той, нито Маендрага понечиха да избягат или да се крият. Наместо това безстрастно и с фатализъм зачакаха приближаването на въоръжените мъже.