— Извинете, сър — рече любезен, но твърд глас зад тях. Той продължи, докато двамата се извъртаха, за да се взрат в говорещия, висок русокос мъж с изтеглен меч, насочен към тях и с извинително изражение. — Отговарящи на вашето описание личности биват изисквани в Белия палат, за да отговарят по обвинения в престъпна дейност — рече той, отчетливо произнасяйки всяка дума, сякаш изплашен да не го разберат погрешно. Неочаквано се усмихна и отпусна. — За вас би било по-безопасно да дойдете с мен, отколкото ако трябва да ви отвеждаме с войници. Те нямат същата почит към живота като мен.
— Но… но ние трябва да намерим асла… — заекна Маендрага.
— Всичко е наред, ще дойдем с теб! — бързо рече Лийт, заглушавайки протестите на магьосника. — Очаквах подобно нещо.
Спътникът му го погледна объркано, но Лийт вдигна пръст до устните си. Войниците се бяха приближили, готови да се притекат на помощ на своя командир.
— Съгласен съм с младия ти приятел — дружелюбно рече русият. — В непозната страна е по-добре да се мълчи.
— Престъпна дейност? — рече Маендрага, все още объркан. — Не сме сторили нищо лошо!
— Аз съм — каза Лийт. Никога преди не се бе чувствал така — усещаше опасността около себе си, но същевременно чувстваше, че тя не може да го докосне. Намираше се в по-голяма безопасност пред насоченото острие в непозната земя, отколкото бе усещал когато и да било в родното си село. А може би след загубата на приятелите си вече му беше безразлично. — Сторих множество лоши неща — каза замислено. — Неща, които нараниха най-близките ми приятели, семейството ми.
Дордето говореше, облаците на тъга и самосъжаление се отдръпваха от него.
— Ала съм сигурен, че кралят на Немохайм не иска да говорим за това. Търси ни, защото отговарям на описанието на човек, за когото му е било казано да се оглежда, и нося нещо, което той иска да види. Преди няколко седмици Аркосът на Немохайм е минал през Бюрей, оставяйки описанието на определен брой хора, които трябва да бъдат арестувани незабавно. Не, не ми отговаряй, зная, че съм прав.
Маендрага удивен се взираше в него. Малка тълпа селяни се бе струпала около тях, привлечени от гледката на гола стомана и предполагаемото проливане на кръв.
— Може би, сър — рече командирът с нотка на объркване в гласа си. — Но защо признавате вината си пред хората?
— Вината ми се състои в това да бъда един от тези, които Аркосът иска да бъдат арестувани — поправи го Лийт. — Нищо повече. Така че да вървим. Предстоят ми още много неща, така че не мога да остана дълго. И не си прави труда да искаш да ти дам реликвата си. Тя само ще те изгори.
— Не, разбира се, тя е за ръката на моя повелител — русокосият командир ги погледна леко засрамено. — Мога ли… Бихте ли могли…?
Лийт се усмихна и докато издигаше Стрелата, тя засия с ярки пламъци, чието пропукване бе единственият звук в благоговейната тишина.
— Благодаря ви, сър — рече русокосият.
Бе минало много време, повече от месец, откакто Лийт бе стъпвал в град, но му отне малко време да свикне с шума и суматохата на Бюрей. По-скоро сборище селища, градът се простираше хаотично върху три хълма, проснат посрамено между земя и вода. Древно място, древно като Инструър, ала Бюрей не разполагаше с архитектура, нямаше с какво да се похвали, като се изключи дворецът върху средния хълм. Заобиколен от величествени ели, той стоеше надвиснал над града като издуто насекомо, почивайки си след трупно пиршество. Градът бе търговски център, разположен върху оживен път, мръсно място, където всеки отиваше заради парите и малцина живееха по собствен избор. Лийт, който бе свикнал с улиците, пазарите и интригата в Инструър, прецени мястото като малко скучновато. Но за Маендрага дори самото присъствие на хиляди други бе поразително. През седмиците, нужни им да прекосят долината на Нюм до северното крайбрежие, Маендрага многократно бе разпитвал Лийт за Бюрей, но нищо от сбитите отговори не бе могло да го подготви за това. Тук имаше само хора и мъртвата им органична материя. Високи къщи, тесни улици, жега и прах, пари от непокритите канали, шум и движение — никакво спокойствие, никакво усамотение, никаква възможност да поемеш дъх.
— Е, ето ни в Бюрей, вероятно отивайки на смърт! — промърмори Маендрага, докато яздеха към Белия палат. — Бих могъл да използвам словоплетството, за да ни измъкна.