— Бяхме достатъчно далече последния път — рече Геинор. Той бе взел решение — щеше да последва стрелоносителя, но аналитичният му ум се опитваше да разбере ситуацията. Нещата със сигурност бяха далеч по-зле, отколкото собствената му интелигентност му бе казвала. Или лъгала. Кралят му, въпреки всичките си недостатъци, не можеше да е предател, поне още не, в това бе сигурен, но въпреки това не знаеше каква е реалната ситуация.
— Нима мислиш, че по случайност Аркимм идват от най-отдалечените кътчета на Фалта? Ако брудуонците ни залеят, дори собствената ми родина Фирейнс не ще бъде в безопасност, а ние сме по-отдалечени от Инструър в сравнение с вас — Лийт се навъси и сетне въздъхна. — Някой път като се слушам ми се струва, че преувеличавам. Никога не съм виждал война.
Възрастният съветник поклати глава:
— Моли се да си остане така — рече той. — Не е възможно да се опише колко жестоки могат да бъдат хората, без значение коя от двете страни е права и двете могат да бъдат жестоки. Нашественикът иска да унищожи врага си, а нападнатата земя да отмъсти страховито. Виждал съм го с очите си при Василиан в равнините на Амаре. Там дадохме добър урок на пей-ра. Единственият проблем с него бе липсата на оцелели, които да отнесат новините до техния повелител.
— Значи ще дойдеш? — нетърпеливо запита Маендрага.
— Естествено. Нима смяташ, че бих могъл отново да се върна на служба след случилото се? Нима мислиш, че синът ми може да остане войник и завинаги да носи срама как повелителят му предал баща му?
— Но идваш заради Стрелата — изтъкна Лийт.
— Заради Стрелата! — съгласи се Геинор.
Кейовете — твърде ласкателно име за хаотично струпани прогнили дъски — се впиваха в Бюрейския залив като редица натрошени зъби. Към тях бяха привързани изкорубени риболовни лодки, няколко от които биваха уплътнявани от възрастни моряци и техните помощници. Маендрага, Лийт, Геинор и Грайг поеха по най-големия кей. Периодично магьосникът се обръщаше към рибарите:
— Лоцмани от Аслама? — само за да получи поклащане на глава.
Маендрага посочи несигурно към залива.
— Това е Уодаитическо море — търпеливо рече Лийт, припомняйки си, че мъжът не знае нищо от географията на Фалта.
— Там някъде се намира Аслама, така поне казваше съпругата ми — упорито рече магьосникът. — Островите на Аслама, край брега на Немохайм, където никой не работи повече от час дневно и никога не е студено. Така казваше тя.
— Звучи като рай — намусено рече Лийт, тъй като в ума му се зараждаше смътна догадка. — Я кажи — само питам, очевидната ти охота да видиш тези острови не е повлияла с нищо на избора ти на маршрут, нали?
Маендрага се ухили широко.
— Повлия, естествено! — сетне лицето му се смрачи и той добави. — Асламанските обичаи изискват мъртвите да бъдат почетени на родния им остров. Бих искал да почета този обичай.
— Но ти каза, че тя била прогонена.
— Да, така беше. Ще видим какво ще стане. Но изглежда безсмислено да го обсъждаме, тъй като тук няма асламански плавателен съд.
— А някоя от тези? — Лийт посочи към разнебитените лодки навсякъде около тях.
— От това, което ми каза Нена, асламаните не горят от желание да завързват познанства. Разказа ми страховити истории за случилото се на неканените посетители. След като видях страха по лицата на моряците, които питах за Аслама, склонен съм да й повярвам. Никога няма да намерим лодка, която да ни отведе там.
— Тогава как очакваш да се съгласят да ни отведат на север до Инструър?
— Ще искат да почетат смъртта на съпругата и дъщеря ми — рече простичко той.
— Извинете — долетя глас зад тях. — Чух, че разпитвате за асламански лоцман.
Имало някакви недоразумения между асламаните и Белия палат, обясни им старият моряк, което обясняваше липсата на канута.
— Онея от двореца си имат причина, ма не щат да ни казуват! — рече им той на диалекта си.
— На мен също — промърмори Геинор. — Чудя се какво ли още са скрили.
— Ма как да е! — продължи рибарят. — Канутата вече не идват тука. Спират на брега, търгуват тайно и пак димосват скрито. Явно тъй по́ им харесва.
— И как да намерим някое? — запита Маендрага.
— Аз сам щях да ви зема, ако не пътувах днеска — рече той с хитро изражение върху насеченото си лице. — Човек трябва да си храни фамилията.