Геинор се включи в разговора.
— Разбира се! — рече той. — А ние бихме искали да ти се заплати за отвеждането до асламаните и задето ще пропуснеш риболова.
От гънките на робата си извади кесия и започна да я развързва.
— Тогаз се сдобихте с водач — щастливо рече старият моряк. — То днесческа и без туй рибата не кълве.
Потеглиха незабавно, напускайки града по североизточния път, прекосяващ редица ниски, тревясали хълмове. След няма и четири часа вече се спускаха към малко селце, което можеше да се похвали с един пристан.
— Река Ривалс — рече рибарят. — Или, ако трябва да ползвам истинското й име, Афон-ир-Ейфл. Малцина си спомнят истинските имена.
— Никога не съм чувал да я наричат с това име — рече Грайг.
— Всички захвърлят миналото — натъжено рече морякът. — Забравяме кои сме и ставаме никои, управлявани от глупаци, дето пращат момчета да воюват, когато няма за какво да се воюва.
— Изгубил си сина си при Василиан? — внимателно запита Геинор.
— Само двете момичета ми останаха, омъжени за лениви безделници. Три момчета изгубих — сухо каза риболовецът. — И за какво? Никой не ни казва за какво, никой не се извинява, само чакат да отрасне следващата партида, та и тях да ожънат. Аз казвам да забравим войната! Припомнете си старите обичаи. Припомнете си старите имена, стария език. Бъдете верни на истината.
Лийт косо погледна към стареца. Всъщност не е чак толкова стар — прецени той. И изобщо не е толкова провинциален, за колкото се представя. Този човек знае нещо за живота.
— Е, пристигнахме — рече той. — Имате късмет! На кея има лодка — вижте, тъкмо отплава. Ако побързате, ще я сварите.
Четиримата затичаха.
— Сега сбогом! — викна подире им възрастният моряк, а в гласа му се долавяше смях. На добър час! Фуир аф химин!
Лийт се извъртя, за да погледне към смаляващата се фигура. Кой друг се бе сбогувал с такъв вик? Кроптър. Косата му настръхна при осъзнаването, че старият рибар бе един от Часовоите, че бе знаел, че ги бе чакал. Не беше попитал за пламтящата стрела, толкова биеща на очи в ръката на Лийт. Не е било нужно.
Ще ми се да бях попитал за името му.
Четиримата разтревожени и задъхани мъже достигнаха кея, тъкмо когато кануто започваше да се отделя. След няколко трескави момента викове и ръкомахане, успяха да привлекат вниманието на лоцмана. Лодката представляваше нещо повече от просто кану. Издълбан в твърдата дървесина на огромно дърво, плавателният съд бе поне петдесет фута дълъг и шест широк. От двете му страни имаше прикрепени по-малки дънери, разположени на известно разстояние от корпуса. Товарът бе струпан в задната част, а пред него четирима голи до кръста мъже с кафява кожа гребяха с широки весла. Лоцманът стоеше на носа, също гол до кръста, но наложил на главата си някакво сложно украшение. Платно бе прикрепено към корпуса.
Ето това си представях, че ще видя по време на пътуването — помисли си Лийт, докато се взираше в странните силуети в кануто.
Лодката застана до тях и лоцманът пристъпи напред, стъпвайки с един крак върху кея. Не каза нищо, а просто войнствено се взря в тях, сякаш ги предизвикваше да заговорят.
— Искаме да отидем в Строукс — рече Маендрага, примесвайки малко словоплетство в езика си. — Ще ни вземете ли?
Притежаваме власт и сме богати. Добре ще е да не ни отказваш.
Лоцманът се обърна към хората си и размени няколко думи с тях на неразбираем език. Макар че Фемандерак би го разбрал, помисли си Лийт, с внезапна болка осъзнавайки колко силно му липсва мършавият философ.
Лоцманът се обърна към тях, гордо скръсти ръце и стремително поклати глава.
Маендрага изръмжа раздразнено.
— Трябва да идем на север. Много е важно! Ще платим добре. Защо не искате да ни вземете?
Прави каквото ти казвам. В момента съм учтив, не ме карай да се разгневявам.
Този път лоцманът се изсмя и отново поклати глава.
Магьосникът се обърна към Лийт:
— Да не би уменията да ми изневеряват? — жално запита той.
— Не, усетих словоплетството. Но може би то не им влияе — отвърна Лийт. Лоцманът даде знак на екипажа си и те загребаха, отделяйки кануто от пристана.
— Спрете! — викна Маендрага. — Трябва да погреба име. Помогнете й да намери покой!