— А тя е…
— Даурия. Каквото е останало от Долината на Първородните.
— Но… тази страна е мит! — архиварят почеса оплешивяващата си глава. — С удоволствие ти помагах, защото много малко хора се интересуват от миналото. Но сега ми казваш, че си пристъпил сред старите ми книги право от една приказка. Как да ти повярвам?
— Няма значение дали ще го сториш, защото съм тук. От Даурия идвам — земя отвъд Десика, Дълбоката пустиня. И в тази земя миналото се цени повече от настоящето — за което и плащаме дан. Там пет книги са нашето най-голямо съкровище. Сега откривам, че още пет наистина съществуват, както ни учеше Хаутий и ръцете ми ги докосват. Това ли е времето да те заблуждавам с излишни неистини?
— И тези книги се появяват по същото време, когато ти се появяваш в Инструър? Не е ли това прекалено голямо съвпадение?
— Не, разбира се — отвърна Фемандерак. — Далеч от съвпадение, било е неизбежно! Сам каза, че съм изглеждал решен да изчета всичко в архива ти. Как биха останали скрити тези книги?
Архиварят кимна, очевидно съзирайки смисъла на аргумента.
— Нека приемем за момент, че идваш от Долината на Първородните. Как сте изгубили тези пет книги?
— Винаги сме смятали, че са били разрушени от огромните вълни, които прокудили Първородните от Долината — каза Фемандерак, замислен. — Останалите пет, говори легендата, били намерени да се носят из водите от клана Рехтал, решил да остане в Долината. Но сега виждам, че не е било така. Някой от онези, които останали в Дона Михст, трябва да ги е взел и донесъл тук, нарушавайки волята на Най-възвишения. Каква ли вреда е била нанесена?
— Какво пише в тях? — архиварят обожаваше история, макар дори неговата страст да отстъпваше пред разпалеността на чужденеца, нямаше търпение да зачете. Посегна да вземе книгата с Вълната.
— Почакай малко! — заповяда Фемандерак и архиварят отдръпна ръка. — Книги като тези трябва да бъдат разгръщани внимателно, инак съдържанието им може да бъде взето недостатъчно на сериозно. В продължение на две хиляди години сме предполагали относно липсващите томове. Знаехме имената им, които били споменати в петте тома в библиотеката ни, както ни разкри Хаутий, но можехме само да гадаем за съдържанието им. За Слънцето се предполагаше, че съдържа списък с хората, преведени при Най-възвишения след живот на вярна служба. Книгата на Марисуона знаехме под друго име — Песента на лозианите, отбелязваща онези, които отхвърлили Огъня на живота и напуснали Долината. Подозирахме, че Сключените ръце съдържат историята на Домаз Скреуд, разказвайки непокорството на Първородните и възхода на Рушителя, написана от Уайд от рода Уента. Златната стрела символизира отсъждането на Най-възвишения, повечето учени се обединяват около мнението, че тя съдържа закони. За Вълната се смяташе, че разказва за разрухата на Долината или символизира благословията на Най-възвишения.
Пое лек дъх през побелели от напрежение устни.
— Сега ще узнаем.
Пинионът беше дълга и ниска сграда в близост до центъра на града, разположена до много по-високата Съвещателна зала, в отлика от която бе лишена от всякаква украса. Имаше само по една врата във всеки край, а прозорците не бяха кой знае колко на брой. Инструърската стража се помещаваше на горния етаж, видим за жителите — през тези казарми бяха отведени Манум и Лийт.
Момчето погледна разтревожено към отпуснатата фигура на баща си, влачена пред него. Търговецът бе предизвикал търпението на стражите и си бе спечелил удар по главата, накарал го да замълчи. Някъде отзад вървеше и брудуонецът, тих и невъзмутим. Докато Лийт се влачеше разранен от оковите през дългото помещение, което изглежда се простираше безкрай, към него се извръщаха глави, привлечени от светлата му коса, вероятно чудейки се от кой край на Фалта се е дотресъл. Скоро щяха да узнаят. Стражите в Инструър с право се гордееха с успеха си да окуражават словоохотливостта на гостите си.
Вито каменно стълбище отвеждаше от средата на дългата стая към долните нива на сградата. Макар да се водеха тайна, обикновеният инструърчанин знаеше достатъчно за тези долни нива, за да изпитва силно желание никога да не ги види отблизо. Построени чрез принудителен труд в годините на брудуонската окупация преди хилядолетие, тези нива бяха точно копие на подземията на Андратан. Множество ужаси се бяха случили във въпросните недра по време на вражеското управление. След прогонването на завоевателите, много от оцелелите бяха настоявали за разрушаването на подземията, но градската управа бе решила да ги запази, първоначално за невинни цели — складиране на зърно и прочие — но впоследствие долните нива бяха започнали да си възвръщат изгубената репутация. Лийт не знаеше нищо от това, докато стражниците го блъскаха надолу по осветеното с факли стълбище, ала страхът, увиснал над него от времето на арестуването, бе склещил раменете му като черна мантия.