Затворниците претърсваха централната камера, дирейки каквото и да е остро или тежко нещо, с което да се въоръжат. Вериги, железа за дамгосване, парчета дърво — всичко, което можеше да послужи, отиваше в ръцете на ужасените бегълци. Не хранеха илюзии какво щяха да им причинят стражите, а много от тях започнаха да съжаляват за оставянето на килиите отворени, тъй като мнозина доброволно се връщаха обратно, посрещнати с подигравки.
Изтласкани назад от стражите, Лийт и Манум се намериха първо в далечния край на прохода, обхождащ килиите, а сетне и във вестибюла на вътрешната камера. Зад тях се скупчваха освободените затворници. Безмълвно стражниците оформиха клин и с извадени мечове закрачиха неумолимо напред по коридора. Озоваха се в централната камера, заобиколени от гневни затворници.
За момент всичко утихна, сетне предводителят на стражите излая някаква команда и пазачите атакуваха. Макар затворниците да се сражаваха храбро, отстъпваха по въоръжение и по умения. Падаха един по един, замаяни, ранени и неколцина убити. Тогава сред телата започнаха да попадат и стражи. Лийт видя брудуонския воин да се присъединява към битката, размахал желязото си с безотказен ефект. Виковете в тясното пространство измъчваха отвратително ушите на Манум, който в един момент не можеше да понесе повече.
— След мен! — викна той и като повали един пазач, се втурна към прохода. Беше време да се отправят към казармите, да сложат по един или друг начин край на това.
Моментално Лийт се присъедини към баща си, радостен да се отдалечи от откритото пространство, където бе уязвим за превъзхождащите фехтовални умения на врага. Затворниците ги последваха през централната камера, гонени от повечето стражи. Двама войници запречваха коридора, но бяха сразени от мечовете на Манум и Лийт. В тила на събраната от кол и въже група вършееше брудуонецът, удържайки самостоятелно напора на стражниците, поваляйки множество от тях с жестоки удари на стоманения прът.
Лийт започна да се чувства като в сън, изгубвайки представа за реалността на надвисналата над тях заплаха, замислен колко отделено изглежда това сражение. Тези стражници не са нищо повече от безлични падащи сенки. Не съм поглеждал в очите на никой, повален от мен. Някакво движение се стрелна от лявата му страна. Удар разкъса ръкава и поряза ръката му, изтръгвайки го от транса. Още пазачи!
— Нагоре и навън! — викна Манум. — Следвайте ме!
Изкачи се по стълбите, извъртя се и за щастие видя Лийт все още да го следва. Тесният коридор бе изпълнен с хора, потънали в ръкопашен бой, тъй като условията не позволяваха употребата на мечове. Виковете на болка, страх и въодушевление се смесваха в груб, накъсан шум, който ги изблъскваше нагоре по стълбите.
Сега стоеше точно под капака и за миг сведе поглед надолу. Жълтите униформи на инструърските стражи отстъпваха по брой, но притежаваха превъзхождащо въоръжение. Само въпрос на време е — осъзна горчиво той. Дори въртящият се стоманен лост на брудуонеца скоро щеше да бъде залят от дисциплинираните остриета на градската стража. Манум опря рамене в капака, отвори го и изкачи последните няколко стъпала към казармите. За негово удивление помещението бе празно.
Аркосът на Немохайм ненавиждаше да бъде безпокоен нощем, особено когато не бе сам. Особено недоволен биваше, когато бе дал изрични инструкции на прислужника си относно това.
— Брудуонският затворник, милорд! — почтително каза прислужникът му, знаейки, че в зависимост от настроението на господаря му, животът му може да бъде спасен единствено чрез убеждаването на Аркоса във важността на проблема.
— Какво за него? — изръмжа задъхан Аркосът, почервенял от гняв. — С него не трябваше да бъде правено нищо до сутринта, когато щях да разполагам с достатъчно време.
— Да, милорд, но изглежда някакъв спасителен отряд се е наел да го изважда от Пиниона.
— Спасителен отряд? Какво става? Говори!
Добре — бе привлякъл вниманието на господаря.
— Изглежда някой се е промъкнал в Пиниона и е освободил затворниците. Понастоящем градската стража се опитва да овладее безредиците. Смятах, че ще искате да бъдете запознат с тази ситуация.
Мъжът затаи дъх и зачака.
Аркосът се бореше с нощната си риза, сякаш тя бе въплъщение на гнева му, най-накрая успявайки да я закопчае.
— Добре си сторил — рече тихо, дори внимателно. — Нареди да повикат капитана ми. Ще изпратя личната си стража да се оправи с проблемите. Ако имаме късмет, може да заловим още награди, които да проучим.