Ахтал леко извърна глава и улови погледа на Манум, повдигайки вежда. Питането бе очевидно.
— Не! — каза Лийт по някаква причина, която и сам не можеше да разбере. — Без повече убийства.
— Какво? — изненадано каза Манум. — Знаеш какво щеше да ни стори той!
Веждите на брудуонеца се повдигнаха объркано, в очите му проблесна опасен гняв.
Проявата на милост усилва милостивия — отекна в ума на Лийт познат глас.
— Това не означава, че ние трябва да го причиним и на него. Вече не може да ни стори нищо. Така че — не.
Но още докато говореше, умът му крещеше: какво се опитваш да докажеш? Че си по-морален от брат си?
— Сега не, но…
— Няма да убия беззащитен човек! — настоя Лийт. — Пък и ако убием Аркоса на Немохайм, вероятно е да се намерим обратно в Пиниона — погледна в малките, изплашени очички на врага. — Прав ли съм?
Аркосът си пое дълбок дъх и преглътна два пъти, очевидно без да е в състояние да се довери на гласа си.
— Как ще кажеш това на брудуонеца? — попита Манум. — Не ми изглежда особено милостив.
— Ако той иска да убие Аркоса, не мога да го спра — рече Лийт. — Но няма да го подкрепя.
Той показно се извъртя и закрачи.
— Хайде! — викна през рамо. — Трябва да се приберем преди разсъмване.
Никой не помръдна. Лийт затаи дъх, но продължи да върви.
Зад себе си дочу движение, но се насили да продължи напред без да поглежда. Няколко мига по-късно към него се присъединиха Ахтал и Манум. Червена роба обвиваше широките рамене на брудуонеца. Нищо не бе казано по време на дългия път към дома.
Бледата зора работеше усилено по отхвърлянето на нощта, когато трите изморени фигури приближиха къщата. За Лийт този последен час се бе оказал най-мъчителен от всички останали, по-труден от нощта в килията, много по-труден от хаотичната битка под казармата, по-труден дори от избора дали Аркосът да остане жив или да умре.
Защото през онзи час, нужен им да прекосят града до квартирата си; Лийт виждаше отново лицата на онези от отвъдното. Едно подир друго се надигаха те, хора с история, приятели и близки, кои посечени от неговия меч, други убити преди да е успял да им се притече на помощ. Тогава безлични, но сега мъртви — и сега можеше да види лицата им. Осъзнаването, че светът е вражески настроен, че не се върти около него, че животът не бе гарантиран, а смъртта — неизбежна, липсата на гаранции за евентуално достигнатата старост: всичко това притискаше Лийт като глуха нощ.
Времето се промени в съответствие с мъката му — тежки облаци надвиснаха над града и от тях закапа дъжд.
Лийт постави ръка на дръжката на вратата и въздъхна. Убежище в потискащ свят, поне за кратко.
— Пуснали са ви! — извика Кърр, когато те влязоха в къщата. — Не мога да повярвам.
Трябва да е чакал тук в коридора, лишен от сън — осъзна Лийт. Такава е загрижеността му за нас. Откритието, че свадливият старец би сторил подобно нещо, бе някак смиряващо.
— Не точно — каза Манум. — Съмнявам се, че изобщо имаха намерение да ни освобождават.
— Така че… — подкани го Кърр.
— Така че събуждай всички и ги събери тук! — рече Лийт с глас, който беше и не беше негов. — Трябва да поговорим.
Фермерът кимна бавно, сякаш в мислите си се намираше на друго място, сетне изчезна по стълбите.
Историята на Търговеца и сина му удиви и вдъхна увереност на Компанията. Имаше тъга за множеството изгубени животи, но и голяма радост за успеха на спътниците им да избягат от такова гнусно място.
— Излязохме от Пиниона — заключи Лийт. — Само за да попаднем в капан, заложен ни от Аркоса на Немохайм.
При споменаването му членовете на Компанията се приведоха напред като един.
— Чакаше ни отвън с отряд стражници, подобни на чиито ливреи не бях виждал досега в града — рече Лийт.
— Брудуонци — изстреля Манум.
— Брудуонци? — повтори Кърр. — Какво правят брудуонци в Инструър?
Хал бързо заговори с брудуонеца на ръмжелив език и онзи отговори по идентичен начин.
— Бруд аханин Алд — рече той.