В земята пламък се крие

Гласът заговори отново, богатството на звука галещо възприятията като хладна вода в гореща лятна нощ.

— Това е обичта, която хората таят за теб — рече гласът. — Погледни я добре. Виж колко широка, колко висока и колко дълбока е тя!

Обич? За мен? Кой си ти?

Кубът започна да се накланя, а може би Лийт се издигаше нагоре. Върхът на фигурата се простираше в неразгадаема далечина.

— Погледни по-внимателно! — напъти го гласът.

Той изпълни заръката и видя, че от повърхността на куба бе отчупено малко късче.

— Виждаш ли това? — рече гласът. — Това парченце показва колко от тази обич ще използваш през живота си. Съзри колко много остава.

Лийт погледна и обширните мащаби на тази обич започнаха да го заливат, обгръщайки го като вълна, натискайки го към дъното на океана, удавяйки го.

— Нищо сторено от теб, без значение колко глупаво, не ще изчерпи любовта, която семейството и приятелите ти изпитват към теб.

Защо ми е да сънувам подобно нещо?

— Когато се почувстваш сам, необичан или изоставен, ще ти напомням за видяното.

Визията изчезна и гласът утихна.

Малката Индретт плачеше под чистия огън, тялото й потръпващо от спомена на стореното й от баща й нощ подир нощ през всички онези години. Постепенно, изниквайки в съновното й съзнание, споменът за Северното сияние я обгърна и внезапно тя видя звездите да танцуват в огъня пред нея и около нея, пеейки:

Изпод мелодия звездите северни проблясват меко над света. Иззад сиянието момиче бледено избягва гневения си баща. Молбите й сред нощен гнет останали от спящи неразбрани, у него срещнали ответ та сърцето му разранят.

Полага жезъл отстрани и слиза царствено от трона, загърбва царските слуги и облачести дом с корона. Зове названието й с вървеж, присъствието му благоуханно, повелител на крале, в стаята й страж-отбранник.

Танц тъгува сиянието в нощта и музиката шепне тихо, момичето трепери с ориста да не остане без любител. Обичта без себично излива да й спре сълзите и всяка нощ пътуване отива дорде изтичат дните.

В сърцето й има кутия в жестоко заключен капак и догадка, че вътре се крият ужасии на користен мрак. Настъпва време ключ да се направи и страховете срещнати да бъдат,

от злото сейнато добро да се изправи, от чернотата светло да пребъде.

Значи си бил ти — помисли си тя. Ти си Северното сияние. Защо не съм те познала?

— Защото не беше готова за баща — дойде отговорът. — Дойдох по единствения начин, който можеше да понесеш.

Моля те, не си отивай — помоли се тя на огъня. Вече се тресеше неудържимо, сякаш пламъците около нея се бяха превърнали в лед.

— Нямам такова намерение — рече гласът.

И никога няма да ме оставиш сама отново?

— Никога — гласът отекна пълно из ума й, давайки й ключа от тайната кутия, която наричаше свое безчестие. Никога, каза той. Треперенето й спря, когато тя погледна в кутията и не видя срам. Никакъв срам.

Манум се озова проснат на пода, обезоръжен и нападнат от невидян враг. Донесли са със себе си някакъв пламък — догади се Търговецът. Точно като фавониянското село. Но тогавашното враждебно усещане за злина този път липсваше. Тази комбинация от фактори му нашепваше, че сънува.

— Свали си ризата! — напъти го дълбок глас. — Инак не мога да ти помогна.

С какво да ми помогнеш? Кой си ти?

— Винаги си изпитвал затруднения да се доверяваш на хората — не беше въпрос.

Това е единственият начин да се оцелее като Търговец! — рязко отвърна Манум.

— И само толкова — оцеляване. Свали си ризата.

Но…

— Може да си свалиш и обувките. Бих искал да направя нещо за краката.

Пусни ме тогава.

— Мога ли да ти се доверя? — попита гласът с нотка на веселост. Пламъкът отслабна и Манум установи, че може да се изправи на колене. С треперещи пръсти свали ризата си.