Друин ще приеме това като лична обида, помисли си Стела. Очаквано, той пристъпи заплашително към момичето.
— Никакви? — запита той.
— Присъстващите са изключение — любезно каза Инсуза. — Всички ние те намираме за много интересен! — добави тя, а останалите момичета се изсмяха. Иронията убягна на Друин, който се усмихна.
— Тя обичаше да седи на онази скала — отбеляза Хейн.
— И да се гмурка — додаде Лони — с голямо цамбурване.
— Не по-голямо от моите! — настоя Друин, но никой не му обърна внимание.
— Чудя се какво ли й се е случило в действителност? — рече Хермеса. — Ако наистина се е заблудила в снежна буря, все би трябвало да намерим тялото й. А и онази нощ не си спомням виелица, вие?
Останалите поклатиха глави.
— На моменти беше малко надута — додаде Инсуза. — Държеше се като кралицата на Лулеа, сякаш всички ние бяхме нейни слуги — обърна се към Друин. — Не проумявам как я търпя толкова много.
Стела искаше да изтича надолу по хълма и да й причини нещо, но откри, че не може да помръдне.
— Майка й беше наистина покъртена. Вече не й се чува гласът.
— С един удар два заека! — изсмя се Друин.
— Това е проблемът, когато едновременно изглеждаш добре и имаш ум в главата — смяташ, че светът ти принадлежи. Прекалено въздигната за нас, такава беше тя. — Инсуза задълбаваше в темата. Стела изчакваше останалите да оспорят, но те кимнаха утвърдително. — Вероятно е избягала на някое по-добро място, където талантите й биха били оценени.
Не е честно! — изкрещя Стела. Не можехте ли да осъзнаете, че бях наранена?
— Проблемът със Стела беше, че не можеше да се разбере какво й се върти в главата — добави Хейн. — Трудно ми е да определя какво си мислят момичетата — ако изобщо мислят.
Лони го перна по главата, а той театрално потърка удареното.
— Беше изцяло затворена. Ти това ли си мислеше? — Той се обърна към Друин.
— Де да знам — рече едрото момче. — Понякога си мисля, че се страхуваше от мен. Но тя беше толкова въздигната, че не мисля, че се е страхувала от някого.
От теб се страхувах, от теб! Не осъзнаваш ли, че ме измъчваше?
— На мен също ми липсва — добави Друин. — Но не и езикът й.
Нито на мен твоите юмруци — контрира Стела.
— Погребението беше добро — рече Хейн. — Всички плакаха.
— Но тя нямаше истински приятели — отбеляза Хермеса.
Ами ти?
— Никога не узнавах какво всъщност мисли за нещата. Не допускаше никого до себе си. Радвам си, че вече имаме теб, Лони! — заключи Хермеса.
— Какво ще кажете да се топнем? — запита Хейн. Свали ризата си и пристъпи в плиткото. — Бррр, ама че студено! — подигра се на Лони. — Вледенявам се!
Останалите се изсмяха.
Бебета, бебета до един! — помисли си Стела, гледайки ги да се плацикат във водата, но краката й потръпваха при мисълта за прохладната вода на езерото — копнееше да изтича и да се присъедини към останалите.
Над главите им премина облак, подбутван от хладен ветрец.
— Понякога ми се струва, че тя отново е тук — рече Друин, оглеждайки се. — Сякаш се е върнала да ни тормози.
Всички се обърнаха и погледнаха към хълма, за миг Стела си помисли, че ще бъде разкрита. Но по някаква причина те не я видяха.
Наистина ли съм била толкова себична, толкова потънала в себе си? — запита се тя.
Гласът не отговори.
А Друин? — примоли се тя. Той бе груб, никога не ме е обичал.
— Ти го отблъсна, така че той реагира с грубост. Мислеше, че ако те нарани, ти ще се разкриеш. Разбира се, вината е негова, но е трудно да се приеме, че тя тежи изцяло върху него.
Кой си ти? Откъде знаеш тези неща?
Гласът подмина тези въпроси.
— Това е домът ти, а това са твоите близки. Нима смяташе, че бягството ще промени тях или теб? Няма достатъчно далечно място, където да избягаш от себе си.
Какво не е наред с мен?
— Нищо, което малко огън да не може да излекува. Ще се отдадеш ли на Пламъка?
Стела кимна мрачно, озовавайки се обратно на пода в мазето, обливана от пламъците, които сякаш търсеха досег с душата й. Тя протегна ръка и докосна един оранжево-жълт пламък, той се отдели от огъня и безболезнено запламтя връз дланта й. Докато тя гледаше, пламъците плъзнаха нагоре. Бавно. Бавно.