— Прощавам ти — изрече тя, думите отнесени от ледения вятър. — Прощавам ти.
Внезапно Кърр осъзна без никакво съмнение, че това не е сън. Виждаше случилото се в действителност. Тя наистина бе изрекла тези думи сред немилостивия студ на онази утринни бе ги изрекла искрено. Бе покосен.
Докато лежеше и изплакваше болката и дългите мъчителни години на себепристягане, пламъците си виеха над него и през него, заменяйки мъката със сладост.
Лъжец! — усмихна се фермерът през сълзи. Каза, че нямало да ме нараниш.
Фуир аф химин! — викна Фемандерак. Музиката от арфата му се лееше към небесата, окуражавайки стелещите се из стаята пламъци. Небесен огън! Знаеше, че това е само сън, дори знаеше какво го бе предизвикало. Не бяха ли двамата с архиваря наскоро спорили за истинността на огнението? Но ако само…
Може ли солта, моля — учтиво рече хауфутът. Не разбра откъде се бе появила трапезата, нито защо пламъци надничат от вазите, където би трябвало да има цветя, но нямаше да откаже най-съвършеното печено прасенце, някога полагано на масата пред него — толкова идеално, толкова крехко, че едва ли не сияеше — и той зае едно от двете налични места. Не сънуваше храна за пръв път, напротив, но това бе най-яркият сън в последно време.
— Разбира се.
Хауфутът не можеше да види домакина си, но солта се появи пред него. Зае се с прасето и за известно време домакинът запази учтиво мълчание.
Великолепно! — по някое време отбеляза хауфутът. Във Фирейнс нямаме такова добро месо.
— Не, нямате — съгласи се гласът. — Радвам се, че го оценяваш подобаващо.
Хауфутът кимна, обърсвайки брадичка.
— Искам да поговорим за Компанията — рече гласът. — Ти беше този, когото избрах да я поведе. Какво стана?
Какво стана? Свърши ми куражът, това стана. Не бях във форма, бях толкова уморен и не виждах защо да рискувам живота си, когато бях на практика без значение. Отхапа пореден къс свинско.
— Значи искаш храброст? Защо не поиска по-рано?
Не знаех, че имам право. Бе ни казано, че си ни изоставил след цялата суматоха с Долината.
— А ето ме тук, изоставяйки те с това прасенце — отговори гласът. — Това свинско е доказателство, че мога да удовлетворя желанията на сърцето ти.
А куражът? Наистина бих се възползвал.
— Погледни по-внимателно какво ядеш! — внимателно рече гласът.
Странно — помисли си хауфутът, — как не съм забелязал по-рано? Сред месото проблясваха пламъци. Ето защо сияе, ям огън. Храната вливаше крепкост в костите му, сякаш гръбнакът му бе заменен с желязо.
Той се изсмя. Надявам се да не се отрази на храносмилането ми.
— Защо си толкова разгневен? — запита гласът. — Какво те изпълва с толкова ярост?
Тържество се разля по вените на Фарр. Мазето бе изгоряло, несъмнено и цялата къща, това бе сигурно. Не бе имал време да реагира, подобно на останалите. Значи в крайна сметка смъртта бе безболезнена. Скоро щеше да види отново Уайра, баща си и майка си. Но междувременно щеше се възползва от възможността да зададе въпросите, които го тормозеха.
Питаш защо съм гневен? Ти, който гледа как Сторр умира? Ти, който стоеше и гледаше как майка ми чезне в агония? Ти, който пожертва брат ми за доброто на Компанията, сетне позволи мисията ни да претърпи провал? Питаш какво ме изпълва с ярост? Приближи се и ще ти покажа справедливост!
Фарр усети тоягата в ръката си. Повдигна я, усещайки вдъхващата увереност тежина. Пламъците около него се сляха в човешка фигура, която бавно се приближи към него.
Да! Сърцето на Фарр запя. Това е моят миг! Без значение дали ще спечеля или изгубя, ще съм се сражавал в битката, за която мечтаех толкова дълго!
— Не е така — рече огнената фигура. — Не аз съм този, с когото жадуваш да се биеш. Но въпреки това ела да ми покажеш справедливост.
Фарр прехвърли тоягата в другата си ръка като че беше клонка. Никога преди не бе усещал такава сила, никога не бе успявал да впрегне силите си в такава концентрация. Беше готов.
Без предупреждение замахна към главата на противника. Фигурата не помръдна. Тоягата срещна пламъците с гръмък звук и стана на пепел.