— Искаше да знае за Десницата — потвърди Манум. — Нямах представа какво има предвид. И все още нямам.
— Но сега като стана въпрос за това — продължи Търговецът, — от известно време възнамерявах да попитам Ахтал какво са знаели брудуонските воини за тази Десница. Водителят им бе неумолим в издирването й, не желаейки да приеме липсата ни на знание. Убеден съм, че именно заради тази информация двамата с Индретт бяхме отвлечени, а не убити.
Всички очи се обърнаха към брудуонеца, който невъзмутимо бе приклекнал в един сенчест ъгъл на бараката, все още облечен в червената роба на Аркоса.
Заговори Хал:
— Според казаното ми от него, водителят им играел опасна игра. Инструкциите им идвали от Андратан, отнасяйки се единствено до елиминирането на Търговеца и всеки друг, който можел да знае за брудуонските планове. Но в Брудуо имало и такива, които били в състояние да възнаградят богато онзи, който им донесе информация за нещо, което самият Андратан още не бил разкрил — въпросната Десница. Така че водачът на четиримата брудуонци оставил пленниците живи, надявайки се да се сдобие с тази информация или поне да ги предаде на онзи, който предложи най-много. Очевидно е имало човек — амбициозен и интригант, който е бил готов да заплати ужасно много пари за подобна информация.
— Ахтал защо не се е възпротивил, ако заповедите от Андратан са били други? — пожела да знае Стела.
— Брудуонските воини от неговия орден са обучавани в сляпо подчинение, така че изобщо не му е минавало през ума. Но по време на пътуването изгубил уважение към водача си — според него това раздвояване на целите им отнело силата и довело до поражението им.
— Какво представлява тази Десница?
— Ахтал знае колкото и ти — рече Хал. — Смята, че представлява някакво мощно оръжие или страховит боец с потенциала да нарани брудуонската кауза. За известно време смятал, че това може да си самият ти.
Манум се изсмя.
— Ако аз съм Десницата и Десницата е ключова част от защитата ни, то Фалта е в сериозна опасност.
Фемандерак продължи:
— Както разбирам, сред нас има и други, узнали за съществуването и важността, ако не и самоличността, на тази Десница.
— Така е — рече мъжът в бледосинята роба, като се усмихна широко. Инструър му се бе отразил добре и отшелникът се бе възползвал от възможността да се смеси със сънародниците си, припомняйки си тънкостите на обществото, които бе забравил по време на оттеглянето си. Умишлено бе избягвал да привлича внимание, прекарвайки много време настрана от Компанията, наблюдавайки и оставяйки нещата да следват естествения си ход.
— В уединението си чувах словото на Най-възвишения — рече убедено той. — Не като звучен глас, а като представа в ума ми, която ме уведоми, че трябва да очаквам посетители. За един от тях ми бяха казани специфични неща, също така ми бе дадена и фраза, която не бях чувал преди: „Десницата на Най-възвишения“.
— Да изясним — никой не ти е казвал за тази Десница? — Фемандерак не искаше да остава място за съмнение в опита да изяснят какво им се случва.
— Мога да потвърдя това — намеси се хауфутът. — Възстановявайки се, отшелникът повдигна темата с мен известен брой, пъти много пъти. Всъщност — додаде той — мисля, че отшелникът знае самоличността на Десницата.
— Така е — отвърна отшелникът. — Макар да е така чрез мои наблюдения и размишления, а не чрез разкритие свише — хвърли поглед към Хал, който не каза нищо. — И по мое мнение Десницата е част от вашата Компания, онзи, комуто говорих в Бандитската пещера.
Навел глава, очевидно заинтересуван от нещо на пода, Лийт усети как лицето му почервенява от обгърналото го внимание. Припомни си думите на отшелника — „въздигната съдба те очаква… кралства ще се покоряват на гласа ти… призован за време като това“. Също така си спомни и смущението, което му бяха причинили. Представляваха типа мечти, които си фантазираше като дете — да властва над онези, които не може да контролира, да бъде важен, прочут, обичан от всички… Това не е съдбата ми. Надявам се да не е. Би ме разрушило! Блянове посред бял ден.
Лийт повдигна глава, издал брадичка и огледа близките и приятелите си.
— Тези от вас, които ме познават, знаят колко малко вероятно е да се превърна в могъщо оръжие или велик воин. Нека забравим тази идея, както аз вече съм сторил.
Отшелникът отвърна невъзмутимо: