— Не се скушавайте от привичките й, не се сквернявайте със злината й. Така ще я освободите — произнесе напевно жената до него.
— Вие сте Ескейн, с чистота заделени — каза трети, по-стар глас от далечния край на стаята.
— Кой живее тук? — плешивият повтори питането на Кърр. — Гонените и лишените от градските водители. Никой не знае кой е бил първият, нито защо е основал това убежище, ала тук стои то. През по-голямата част на последното десетилетие хора са намирали пътя си до Ескейн. Тук мъж, там жена, семейство. Постепенно се умножили. Първоначално гледали на себе си като на наблюдатели, съзиращи нарастващата поквара на градските обитатели, затова продължавали да рискуват да посещават града, но с ожесточаването на режима, когато Съветът на Фалта поел контрола над Инструър, хората от Ескейн спрели да се излагат на риск. Тук има мнозина, които от много време не са прекарвали нощ в града. Недалеч е денят, в който в Ескейн ще има повече родени от онези, които напуснали.
— Съветът знае ли за съществуването ви? — запита Кърр.
— Знаят, наистина знаят — отвърна водачът им. — Погрижили сме се за това. Искаме всички инструърци да знаят, че съществува място на съпротива, място, където могат да намерят убежище, откъдето един ден ще се появим отново, за да си върнем принадлежащото ни по право. Знаят за Ескейн и се страхуват от нас, ала не могат да ни намерят. Не подозират, че стоим сред тях.
— Колко дълго ще ви гостуваме? — запита Перду.
— Малкото сред нас, които още посещават града, ще държат ушите си отворени. Когато имената ви не биват вече споменавани, ще е безопасно да напуснете. Дотогава изборът ви е мрак или смърт.
— Няма ли слънчева светлина в Ескейн? Не излизате ли да гледате изгрева? — Перду звучеше нервен. Това място беше пълната противоположност на обичната му видда.
— Много малка част от нас крачат между Инструър и Ескейн. Що се отнася до изгрева, може да бъде уредено, но ще е рисковано. Караулът се сменя точно по изгрев.
Лийт бързо заговори, съзнавайки дискомфорта на Перду:
— Моля ви, уредете го — рече той. — Намирам мрака за доста притеснителен.
Чувайки това, Фемандерак си помисли: момчето узрява, пръстът става по-дълъг.
Широко, добре осветено (макар и без прозорци, подобно на всички стаи в Ескейн) преддверие бе осигурено за Компанията. Когато се настаниха, обикновени на вид хора им донесоха храна и вода. Напрежението, сковало северняците през дългия ден, бавно се оттичаше и те започнаха да се отпускат.
— Нещо ме обърква — рече хауфутът между хапките овнешки бут. — Откъде идва тази отлична храна? Със сигурност не я отглеждаше в мрака?
— Колко нетипично за хауфута да се занимава с подобни неща — тихо каза отшелникът.
— Изненадан съм, че не сме чули нещо преди това — добави Кърр. — Пътуването му дотук от Бандитската пещера с един аскет бе най-големият риск, който е поемал досега — по мое мнение.
— Страхувам се, че аз научих повече от него, отколкото той от мен — рече отшелникът.
— Ех! — тъжно каза Кърр. — Прехраната на селския ни шивач бива покрита само от грижите за хауфута. Не можем да ти помогнем.
— Не им обръщай внимание! — обърна се хауфутът към водача им. — Те просто завиждат, защото не разполагат с моята солидност. Но бих желал да получа отговор, ако е възможно. Поне ако заговориш, те ще бъдат принудени да замълчат.
— Много около Скривалището — както наричаме хранителните си запаси — е тайна — внимателно отвърна плешивият. — Досети се сам. Ако, както каза, не можем да отглеждаме храна, трябва да я вземаме от Инструър. Имаме достъп до доковете, където работят някои от привържениците ни. Разполагаме почти с неизчерпаем запас богатство, тъй като в Ескейн всичко е общо. Достатъчна ли беше тази информация?
Бяха зададени още няколко въпроса, сетне гидът се извини и излезе, оставяйки ги сами в стаята. Храната бе доядена мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли…
Възможно ли е да е бил истина? Реален ли беше сънят в мазето на Фоилзи? Лийт се бе чудил цял ден. Толкова ярък сън, помнеше всеки елемент от него с яснота, каквато рядко изпитваше през съзнателния си живот. Цветовете бяха били по-ярки, звуците някак по-плътни — изобщо не приличаше на някой от досегашните му сънища. И точно това беше проблемът. Всичко това го правеше подозрителен, караше го да чувства, че просто си е въобразил. Какво искам повече от всичко? На това питане можеше да отговори откровено. Да бъде оценяван, да бъде обичан, без заплаха, че любимите му хора ще го изоставят — без значение за колко достойна кауза — и ще прекарат две години в преследване на призраци из земята на враговете им. Без обичаната от него да захвърля любовта в лицето му, като разказва присмехулно на останалите. Без брат му вечно да е прав, все да има последната дума, като трактат върху морала. Огънят в съня бе предложил типа обич, която желаеше. Прекалено съвършена. Трябваше да е дело на собствения му ум.