— Моля те, остани! — каза Лийт, изправяйки се на крака, не желаейки приятелят му да остане неразбран. В крайна сметка той носеше отговорност за Фемандерак. Той бе се сприятелил със странния чужденец и му бе разказал тайните на Компанията. — Вече не можем да седим и да си мислим за собствената безопасност, не и когато знаем неща, жизненоважни за оцеляването на Фалта. Не и когато ни е даден път, който може да отвежда до целта ни!
Седни! — пищеше злокачественият му вътрешен глас. Ти си само хлапенце! Трай и се учи от останалите! Далеч от намерението да го послуша, Лийт се радваше да чуе отчаянието му и се окуражи.
— Фемандерак казва, че Джугом Арк символизира единението. Може би е прав. Може би Джугом Арк ще обедини Фалта под водачеството ни. Не зная. Но няма да разберем това криейки се, докато не бъдем извлечени от вражи ръце! Не искам да прекарам колкото време ни остава преди инвазията в чудене дали би имало още нещо, което аз и приятелите ми бихме могли да сторим, за да спасим Фалта!
Стисна юмруци, изпънал ръце край тялото си, а гласът му изпълни стаята, като не остави на другите място да се скрият.
— Не се интересувам от пророчества и мечове! Не ме интересува дали съм млад или стар! Получил съм шанса да сторя нещо добро и искам да го направя. Цял живот съм искал да сторя правилното и никога не съм успявал.
Гласът му дрезгавееше, но той не обръщаше внимание.
— Нещо винаги ме дърпа назад, с малко попречвайки ми да достигна целта. Е, достатъчно! — пое си дълбок дъх. — Този път избирам да постъпя правилно. Дали ще успея или ще се проваля, дали ще оживея или умра, ще съм направил правдивия избор. И ако и други постъпят като мен, може би Фалта не е изцяло обречена, дори и Брудуо да я завладее. Чувате ли ме? Слушате ли ме? Слушате ли?
Никой не заговори.
В ума му отекваха съмнения — хвалипръцко… просяк на внимание… Хал можеше да изрича подобни неща безнаказано, винаги го бе правил, но от езика на Лийт звучаха нелепо, почти обидно… глупак…
— Фемандерак ни нарича Десница. Казва, че ръката е оформена от пет пръста. Аз виждам повече от пет пръста. Може би сме две ръце. Не знам. Ала зная, че сами по себе си пръстите са безсилни. Поотделно отново ще се провалим.
Огледа ги последователно: майка му и баща му, верния Перду, непроницаемото лице на отшелника, хауфута и Кърр, Ахтал — брудуонския Следовник, Хал, когото нищо не изненадваше, Фемандерак с широка усмивка и очевидно още по-обширна обич, Фоилзи, която му кимна и Стела… Стела, която накара гърлото му да се запъне, чиито очи сияеха толкова ярко, че заплашваха да го възпламенят.
— Обичам ви! — каза нежно той. — Обичам ви. Обичам всички ви. Не мога да ви кажа… Не мога…
Той се запъна и седна.
Нещо го блъсна, като едва не го събори. Отшелникът се изправи пред тях с повдигнато лице и затворени очи.
— Пътуването ви още не е приключило! — викна със звънък глас. — Ще крачите сред лудост и мъгла, сред дебрите и висините, нападнати от хиляда пламъка, а планините под нозете ви треперещи. Ще разкъсате воала на илюзията и ще подчините корена на магията на волята си. Макар и пръснати, ще се съберете, макар сделени, ще се едините. И когато се открие пред вас шансът да поемете огъня в ръцете си, хватката ви трябва да е изпълнена с вяра, нетрепваща и без никакво съмнение.
Отшелникът се усмихна и отвори очи.
Макар Лийт да очакваше нещо да последва тази реч, случилото се после го изненада. Провокативно вдигнал вежди, мъжът в синя роба плъзна очи по Компанията, за да срещне погледа на Хал.
— Нещо да добавиш към това, кьопчо?
Дори Хал бе изненадан, можа да види Лийт, макар да запази меко изражение. Кърр скочи на крака, последван от Фарр и Перду, всички крещейки в един глас. Хауфутът се провикна за тишина, но тя не настъпи веднага.
— Значи на нелюбезността бива отвърнато със същото — селският водител поклати глава. — Как очакваш да приемем думите ти на сериозно, когато са изречени по такъв груб начин?