— Този! — в подобния й на детски глас се долавяше нещо, близко до възхита.
— Благодаря ти — каза тя.
Брудуонецът, разбрал намерението, ако не думите й, кимна.
— Истина ли е, че си брудуонски воин, изменил във Фалта? — запита неособено възрастен сламенокос мъж.
Ахтал се намръщи, мъчейки се да оформи отговор.
— Брудуонски воин, да. Изменил? Не съм се изменил.
— На Фалта ли служиш сега? — перифразира Кърр.
Брудуонецът поклати глава.
— Слуга на Лийт, слуга на Хал. Никой друг.
Лийт изненадано се обърна при това твърдение, виждайки, че и другите постъпват по същия начин. Слуга на Лийт? Кога е станало това? Несъмнено отново работа на Хал. Не за пръв път Лийт чувстваше причина да се съмнява в сакатия си, привидно невинен брат, който изглежда дърпаше невидими конци, прикачени към всичко и всички. Къде бе научил брудуонецът думи от общия език? Разпитването продължаваше, докато той размишляваше над това.
— Би ли могъл да ни обясниш как брудуонецът е станал ваш слуга? — обърна се председателят към Кърр.
— Това би изисквало да ви кажа какво прави група от Фирейнс в Инструър — отговори фермерът, внимателно подбирайки думите си. Той също долавяше някаква загатната заплаха. Нещо около този мъж с нездрав цвят на лицето го притесняваше…
— Тогава продължи! — каза старейшината. — И нека отсъдим.
— Това дело за отсъждане ли е? — рязко отвърна Лийт. Това бе въпросът. На съд ли бяха изправени? Преди да кажат друго, трябваше да установят защо старейшините на Ескейн бяха поискали публична среща вместо дискусия в тесен кръг.
— Бе ви предоставено безопасно убежище в Ескейн. Досега със сигурност щяхте да сте погинали в града. Приютявайки ви като знаем, че Аркосът от Немохайм — управляващ града във всяко отношение, като се изключи официално — ви преследва, излагаме страната си на голяма опасност. Тази среща е свикана да прецени дали е оправдано приемането на подобен риск. Трябва да ви предупредя, че ако вашата Компания се окаже недостойна за доверие или какъвто и да е риск за нас, без колебание ще ви предадем на Аркоса или ще ви убием лично.
Лийт кимна. Затова значи било всичко.
— Това е възмутително! — викна Кърр. — Ако знаехме какво ни застрашава, щяхме да се предадем на Съвета!
Лийт пристъпи пред стария фермер, правейки му знак да замълчи. Кърр объркано седна.
— Тогава ще успокоим притесненията ви и ще се погрижим преценката ви да бъде в наша полза — рече Лийт, опитвайки се да излъчва солидност, искреност, интегритет. Случваше се отново — нещо напираше в него, търсейки начин да излезе. Това е публична изява с публично гласуване. Ако се гневим против моралността на това дело, нещата няма да се развият добре за нас. Надяваше се другите да не осъзнаят какво прави.
— В нощта на Средозимника селото ни бе нападнато от четирима брудуонски воини, пленили Манум и Индретт, моите родители. — Лийт внимаваше емоциите му да не бъдат видими, макар че в действителност не би могъл да ги скрие, дори и да иска. — Петима от нас се отправиха в преследване по дългия и труден път, сдобивайки се с още двама спътници, също пострадали от тези разбойници. Преминахме Западния през зимата — постижение, неопитвано през последните поколения. Срещнахме и се сприятелихме с дивата раса на фенните, прекосихме Челюстните планини, прекосихме Южния маршрут с помощта на фодрамите и се спуснахме през Бързеите на Мосбанк — първите, прекосили ги по вода. Сетне устроихме засада на брудуонците в планината Щефл, където убихме всички без Ахтал, когото пленихме и спасихме родителите ми. Бях заловен от уайдузите — жестока раса воини и в тъмницата им срещнах Фемандерак, двамата успяхме да избягаме. Баща ми, преследвал заловилите ме, освободил уайдузките затворници. Накрая всички успяхме да стигнем в Инструър, преследвани от уайдузки отряд.
Докато Лийт изреждаше делата им, тъй кратко сбити, осъзна, че списъкът нямаше как да не прозвучи внушително. Макар слушателите да не познаваха хората или местата, за които говореше, самата тежест на постиженията трябваше да говори за правдоподобността им. Продължавай да говориш! — окуражи се той. Трябва да чуят увереност в гласа ми. Помисли си за Уайра и как младият мъж от планините бе успял да разсее напрежението край лагерния огън на фенните с храбри, но отстъпчиви слова. Уайра, колко си ни нужен сега!
Последваха множество въпроси относно пътуването по Западния път, на които членовете на Компанията отговаряха и Лийт видя уважение да се изписва по лицата на онези в залата. Накрая бледият председател прекъсна тези въпроси. По негово настояване темата се измести към делата на Компанията в Инструър, където Лийт и останалите бяха притиснати да отблъскват проницателните умове на старейшините.