Ти стори всичко по силите си — рече гласът на стеснителността му. Никой не може да те вини за провала на мисията. Фалта просто не иска да бъде спасена. Лийт кимна. Самият Най-възвишен не би могъл да очаква повече от него. Бе сторил достатъчно. А според гневните думи на Кърр даже повече от достатъчно.
<Говори с пазачите.>
Гласът бе толкова обикновен, тъй подобен на онези в стаята, че Лийт едва го дочу. Повдигна глава, но никой от Компанията не гледаше към него, така че отново я отпусна.
<Говори с пазачите.> Този път гласът бе по-настойчив. <Лийт, говори с тях.>
Лийт се изправи. Останалите бяха потънали в напрегнати тихи разговори, които нямаше как да е чул.
— Кой каза това? — рече той.
— Кое? — баща му се обърна към него.
— Нищо. Просто ми се причуват неща, гласове.
— Превъзбуден си. Лийт, никой не би могъл да стори повече от теб. Никой не те обвинява. Сега си почини, вероятно по-късно ще помислим за това и ще го обсъдим. Ще измислим нещо. Присъдата няма да бъде изпълнена веднага.
Така е — помисли си Лийт. — Единствената отстъпка, която председателствуващият старейшина направи по настояване на останалите си колеги. Несъмнено искаше да ни види екзекутирани на място, ако бе станало неговото. Какво го прави наш противник? В този ред размишления имаше нещо, някакво зрънце надежда, но Лийт бе прекалено изтощен да го проследи. Отпусна се обратно на възглавницата.
Приеми го, ще умреш. Лийт въздъхна. Ще ми се да можех да зърна слънцето за последно.
<Не ти остава много време. Просто започни разговор с тях!>
Лийт поклати глава. Махай се, остави ме на спокойствие. Той се задави, сетне прочисти гърло. Внезапен пристъп го накара да се превие на две. Страхотно — ще се задавя, чакайки да умра.
— Вода?
Лийт се извърна. Един от пазачите се бе надвесил над него с притеснено лице, държейки черпак с вода.
— Благодаря ти — каза той и отпи жадно, което само влоши кашлицата. — Ще се оправя.
Водата изглежда го успокои. Лийт приседна. На няколко фута от него пазачът коленичи, притеснението заменено със скука.
Нуждаем се от чудо — помисли си Лийт. Е? Много те бива да изпращаш сънища и да говориш умно. Какво ще кажеш да ни измъкнеш? Погледна към пазача. Би могъл да започнеш с него.
<Не, ти би могъл да започнеш с него, както предложих. Нужна е само една малка стъпка. Зная, че си уморен.>
Ти го направи! — упорито си помисли Лийт. Ама че странно. Прониза го мрачна догадка: дали не полудявам? Дали ще свърша като впиянчения брат на Стела, по цял ден да си говоря сам?
<Повярвай ми, чудото ще е по-добро, ако ти го сториш. Няма кой друг. Не ми остават други планово.>
Лийт сви рамене. Така или иначе няма да мога да заспя. Отвори уста да заговори. Глупава идея.
<После ще си говорим>, каза гласът.
— Как ти възложиха тази задача? — Лийт попита пазача, който се сепна при звука на гласа му.
— О! Предполагам мислят, че е добра тренировка за времето, когато си върнем Инструър — рече той след момент колебание. — Аз ще бъда сред важните — рече гордо. — Дори може да ме сложат да отговарям за пленниците, веднъж щом посекат Великата блудница.
Пазачът бе юноша, малко по-възрастен от Лийт. Слаб и източен, той се отличаваше с чертите на момчетата, растящи прекалено бързо — издължен, с огромни ръце и крака, гигантска адамова ябълка и неочаквано дълбок глас. Като Ланка от Бруксайд, припомни си Лийт. Надвих го в Пиесата.
— За кога е насрочена инвазията?
— Не ми е позволено да казвам — отвърна юношата.
Обзалагам се, че не знае! — помисли си Лийт.
— Но ще бъде скоро и тогава ще им покажем.
— Какво ще им покажем? — говореше заради самия разговор. Сторих каквото искаше, рече той на гласа. Стига ли? Нямаше отговор. Нямаше и да има. Всичко бе игра на въображението му. Наистина полудяваше.