— Отведете ги! — каза жълтеникавият мъж и се изплю на земята.
— Всичките. Нека присъдата бъде изпълнена след един ден в Отпадника. Казах.
За последен път се вслушвам в думите ти… — мрачно си помисли Лийт.
— Е, поне се чувствам по-добре, след като го казах! — промърмори тихо Кърр. Бе минало известно време, макар никой от Компанията да не можеше да определи точния час. Вратата на малката килия, в която бяха оковани, бе охранявана от същите двама пазачи. — Но може и да не е бил най-разумният разговор, който съм водил.
Учтиво никой не каза нищо. Все още се опитваха да асимилират чутото.
— Никога не си ни казвал нищо от това — накрая рече хауфутът.
— Не смяташ ли, че би било от полза?
— Малкото, което помня от годините ми тук и дългото пътуване до Фирейнс, е смътно и объркано. Виж колко време ми отне да си припомня Фийрик — председателя, братовчед ми. Убеден съм, че изобщо нямаше и да го позная, ако не бях споменал бащиното си име. Вероятно така трябваше да си остане. Зла съдба разкри смъртния ми враг.
— Наистина ли го мразиш толкова? — запита Стела.
— Ако бе видяла гладните лица и колко цинично той и подобните му ги обираха… казвам ти, щеше да го убиеш с радост. Времената бяха много тежки. Бе толкова отдавна, преди повече от четиридесет години, а с радост бих ги оставил незапомнени. Никога не бих си помислил, че действията ми ще доведат до смъртта на приятелите ми.
— И сега какво? — запита Перду. — Решихме какво да предприемем, но пътят ни е запречен от Инструър и Ескейн.
— Ескейн не ме притеснява — каза Фарр. — Оръжията им са груби и зле поддържани, а дисциплината им е слаба. Можем да напуснем по всяко време.
— Успехът те е направил прекалено самоуверен — каза му Кърр. — Къде е твоето оръжие? Колкото и да са недостойни, все пак успяха да ти го отнемат.
— За мой срам — промърмори Фарр. — Първият враг, успял да го стори. Поне го сдадох доброволно.
— Което няма да направи вземането му обратно по-лесно! — отбеляза Манум. — А какъв шанс имаме срещу Ескейн без мечовете си?
— Не можем да разчитаме на сила — рече хауфутът. — Сблъсъкът може да доведе до разкритието на Ескейн.
— Отлично! — изръмжа винкулчанинът. — Нека Инструър свърши нашата работа.
— Да накараме враговете си да се сражават едни други… — поде Стела.
— Сетне в суматохата да избягаме от града! — заключи отшелникът.
— Само ако можехме да се измъкнем от тези вериги — припомни им Индретт.
— Тогава бихме стояли на брега на Алениус и бихме гледали как това място изгаря до основи! — обяви Перду. Още не бе забравил смъртта на Парлевааг.
— Не, не! — викна Хал. — Брудуо ще бъде единственият победител от цялата работа.
Отшелникът простена:
— Как може да се противопоставяш на разрухата на враговете ни?
Бе се уморил от този угнетителен, самодоволен младеж още преди известно време, ненавиждаше ролята му в Компанията. Един от Аркимм, Петимата от Ръката! Не виждат ли? Оказват му уважение, което той не заслужава. Дали е заради жалостта, която получава заради недъга си, или има и друго? И друг път бе чувал за подобни неща — някой, способен да зароби останалите с помощта на заклинания.
— Не искам да видя ничия смърт, но не можем да защитим всички, не и ако Ръката Божия внезапно не се сдобие с хиляда нови пръста.
— В Ескейн има стотици невинни. Не се ли противопоставяш на смъртта им?
Мъжът в синя роба сви рамене.