— Те ще умрат така или иначе, ако брудуонците завземат града.
— Ако можехме да изнамерим начин да напуснем Инструър без да предаваме Ескейн, щеше ли да го приемеш?
— Разбира се. Ако имаше. Ти виждаш ли такъв?
Хал поклати глава.
— Тогава не виждам алтернатива.
След допълнително разискване останалите също подкрепиха отшелника — с изключение на Хал и хауфута.
— В един съвършен свят бихме могли да спасим всички — рече Кърр. — Но светът не е съвършен, по време на приключението ни вече умираха хора. Брудуонците планират да избият много повече и да заробят останалите. Дори и невъоръжени ще представляваме повече от достойни противници за пазачите. Нека изчакаме шанса си.
— Значи избягваме от Ескейн. После какво? — хауфутът се чувстваше неловко. Трябваше да разбият вратата на килията, да отбягват ескейнци, да не говорим за опасността в Инструър. Откъде идваше тази нелогична увереност?
Фермерът бе неумолим.
— Тогава имаме още един проблем, с чието разрешение трябва да се заемем. Дотогава можем само да изчакваме.
Над Инструър се спусна здрач, удушил жаркото слънце. За поредна нощ над неспокойния град щеше да бъде наложен вечерен час. Аркосът на Немохайм едва сдържаше тревогата си. Пратеник на Рушителя! Тук в града, перчейки се с присъствието си, сякаш Инструър вече принадлежеше на господаря. Може и да е така, може и да е така! — помисли си Аркосът, докато бързаше към внезапно уредената среща. Проклето време! Насочи потното си туловище по коридора с колоните и зачака да издигнат Желязната врата. Зъбите му скръцнаха при вида на останалите членове на Съвета, изящно облечени, а на главното място — неговото място — стоеше пратеникът, за когото бе чул едва този следобед. Тук последва първият шок за Аркоса.
Деорк!
Висок, с гарвановочерна коса, масивна брадичка, дълги пръсти, харизматичен, със златен език и сила, обгърнала раменете му като мантия. Деорк, Пазителят на Андратан, един от най-доверените служители на Рушителя, подбран от брудуонското виеше командване преди десет години след безмилостното потушаване на джасуеянските бунтове. Черна репутация, добре заслужена. Болезнено съзнаващ неизгодната си позиция и всички очи, вперени в него, Аркосът от Немохайм се настани между колегите си от Строукс и Трейка. Копнееше да оправи гънките на червената си роба или нервно да се заиграе с пискюлите й, или пък да насочи ума си върху въпроса защо шпионите му не го бяха уведомили за самоличността на пратеника. Но привиквайки неумолимия самоконтрол, който му бе дал тази позиция — и който напоследък често изглежда го предаваше — Аркосът не стори нищо от тези неща. Защото Деорк имаше най-острия ум, който някога бе срещал — вероятно дори надминаващ неговия собствен. Умишлено са спретнали това! Някой желае да ме замести, а Деорк също е в играта, може би с благословията на господаря си. Трябва да работя бързо, да открия и притисна узурпатора, да използвам това за своя угода. Коварството и заблудата успяват там, където интелигентността се проваля. Свинските му очички се сведоха до малки цепки, вълнение забълбука във вените му. Игра! Игра на смърт! Игра, която ще спечеля.
Отдели момент да огледа присъстващите лица — лицата, които познаваше добре, предателите на Фалта, които Търговецът бе изброил точно. Строукс. Трейка. Вертензия. Фавония. Табул. Фирейнс. Асгоуан, най-верният му служител, за когото дори и Търговецът не бе знаел, съюзникът, когото пазеше в тайна дори от всезнаещия Рушител. И накрая Хаурн, неговият коз — скромен, незначителен мъж, принуден да предаде господарите си от Сна Вацта в деня, в който глупавите северняци бяха дошли с историята си — неговият глас бе решил гласуването. Погледна ги в очите. И тук дойде вторият шок.
Асгоуан!
С невероятно усилие на волята Аркосът на Немохайм се насили да се изправи и изрече формалното приветствие към госта.
— Истинска чест за нас е да посрещнем своя благодетел и дясна ръка на нашия господар.
Думите звучаха като проклятие. Постарай се повече! Не трябва да настройваш срещу себе си този мъж. Той държи живота ти в ръцете си. Тогава, разглеждайки чертите на брудуонския боец, Аркосът получи третия си шок.
Несъмнено в очите му съзирам смъртта си. Възнамеряват да ме заменят.
— Немохайм! — рече пратеникът на Рушителя, кимвайки с глава в указание, че може да седне. — Съжалявам, че се наложи да изчаквам.