— Наистина е така, милорд! — отвърна Аркосът, привидно невъзмутим. — И би било интересно да узная как Андратан е научил за нещо, което аз лично не съм разкрил.
Той се взря директно в колегата си от Асгоуан и бе възнаграден със страхлив поглед. Ще запомня този поглед и ще му се наслаждавам, ако това се окажат последните ми часове.
— Всъщност точно до този въпрос се отнася триумфът ми. Просто желаех да завържа висящите краища, преди да ги споделя с повелителя. Пристигането ти в Инструър ми разкрива възможността да подаря безценен дар, който съм сигурен, че ще допадне на човек с твоите вкусове.
Да, разбираш това. Зная какво правиш тайно на гнусния си остров, моя работа е да знам. Аркосът си позволи миг на облекчение. За пръв път от началото на срещата съзираше шанс и без допълнителни колебания се хвърли към него. За да успее, трябваше да убеди Деорк, че разполага с план — и че е безпрекословно уверен в успеха.
— Заповядай с мен, милорд, ако търсиш отговори, останалите също могат да дойдат, макар да зная, че сред вас има и такива, които замислят падението ми. Глупци! Нима мислите, че нямаше да се подготвя? Елате с мен в Пиниона и ми помогнете да задам въпроса на специалния гост, когото съм поканил там.
— А, Пинионът! — каза Деорк сякаш на себе си, разгръщайки дългите си пръсти. — Дълго време исках да го видя, макар слуховете да го представят само като бледа сянка на тъмниците в Андратан. Бих те помолил да ме разведеш, дори и да не беше отправил поканата. Защо не, наистина? Да идем!
Глупак! Едва удържаш желанието си! Така те е заробил Рушителят, шептеше се в Андратан, така ще те заробя и аз. В разгорещеността на своя ищах ще повярваш на всичко, което ти кажа.
— Много добре — рече спокойно Аркосът. — Аз ще водя. Последвайте ни, колеги съветници, настоявам.
И с това се изправи на крака, напускайки стаята със знанието, че ще бъде последван.
Времето минаваше бавно, докато Компанията изчакваше шанса си. Фемандерак бе успял да се сдобие с арфата си, убеждавайки пазачите в нейната безобидност и сега стоеше в ъгъла, настройвайки я. Един-двама от приключенците бяха утихнали, потънали в собствените си мисли, но останалите — потопили се в разгорещено обсъждане.
— Нека приемем, че мисията ни е от поне някаква важност за Най-възвишения — каза Перду. Той бе подел дискусията.
— Първо нека приемем, че съществува — контрира хауфутът. Сънят си е сън.
— Точно за това говоря — настояваше Перду. — Ако той съществува, човек би си помислил, че той проявява интерес към съществуването на хората си, потомците на Първородните. Следователно би се интересувал от мисията ни да предупредим Фалта. Дотук правилно ли е?
Останалите кимнаха.
— Тогава защо не ни спасява от затвора? Защо позволи да паднем в този капан? В легендите ви е почитан като творител на чудеса, къде са тогава?
— Едно чудо наистина би ни се отразило добре — съгласи се Индретт.
— Според мен един бог, който не демонстрира свръхестествени възможности, не е никакво божество, а само човешки конструкт — твърдо рече хауфутът. — Досега не видяхме никакви чудеса, само резултата от честни усилия, съпроводен от малко късмет — следователно Най-възвишеният е просто примамлива илюзия.
Заговори Хал:
— Пресмятал ли си цената на чудесата?
— Цената на чудесата? Каква цена? — искаха да знаят те.
— С всяка своя директна намеса в света Най-възвишеният губи възможност да обогати живота ни — каза сакатият. — Най-важното, което се случва, нещата от значение, са направените от нас избори. Семплите, честни усилия на обикновените хора, сражаващи се с живота, позволяват истинската хубост на характера да разцъфне у тях. Никакво чудо не е в състояние да повтори това. Ако Най-възвишеният реагираше на всяка криза с чудо, ние бихме останали неразвити и незрели, а светът щеше да е лишен от главната си красота.
— Но поне хората щяха да останат живи — хауфутът не се впечатли от тези думи. — Каква полза от красив характер, когато ще умреш?
— В много случаи тази красота е обогатена от посрещнатата храбро смърт или приета заради приятел — отвърна Хал. — Ала смъртта не е задължителният изход, когато Най-възвишеният оставя нещата да следват своя ход.