И това бе съобразено с плана.
Лийт не позволяваше на ума си да отива прекалено напред, свеждайки вниманието до случващите се наоколо неща. За известно време се чудеше как ескейнчани ще ги преведат през градските стени. В крайна сметка единствената врата към доковете, където се намираше този Отпадник, несъмнено щеше да е добре пазена. Ако се чувстваше по́ на себе си, щеше да се изсмее на съвпадението, отвело ги през същата малка портица, през която бе въвел Компанията в града. Кърр може би също я бе разпознал, но не показа с нищо.
Пазачите им ги водиха покрай стената поне в продължение на половин час. Тук, извън града, на запад, въздухът бе значително по-студен, хладният сив дъжд ги притискаше към черната стена. Накрая стигнаха до редица ниски постройки, към които се отправиха ескейнчани — впоследствие към малка вратица в обкована с желязо постройка. Тя на свой ред отвеждаше в тесен коридор между сградите и стената, едва допуснал туловището на хауфута дори и в сегашното му отслабнало състояние.
Пътят отвеждаше надолу, почти под основите на стената и Лийт предположи, че се намират близо до Отпадника. Сърцето му се ускори, сякаш предстоеше да се случи нещо вълнуващо, а не ужасно. Отново се съсредоточи върху непосредствено заобикалящата го среда. Тесен, грубо оформен път, стени от камък, тухли, желязо и слама, силната миризма на пръст и рядка кал, приглушените звуци от доковете, по-ясното отекване на ботушите върху камъка, неохотните му крака движейки го неспирно напред.
Отпред и вдясно се издигаше ниска сламена стена, очевидно гърбът на някакъв склад. Отвъд Лийт можеше да види реката. Пътуването почти бе приключило. Подминаха стената.
С изненадващо малко шум тесният проход се изпълни с хора. Настъпи суматоха. Фигури крещяха и се блъскаха, някои си разменяха удари. Лийт също осъзна, че крещи, настоявайки някой да му обясни какво става. Получи лакът в лицето от един от пазачите и падна на земята — над и около него стълкновението продължаваше. Отне му миг да се освести. Зад него Кърр биваше влачен към сламената стена, а отдясно поне шестима се бяха надвесили над хауфута. Лийт се изправи на крака. Скочи към най-близката фигура и я повали на земята, нанасяйки удар в плешивия й тил…
Отскочи и обърна мъжа, за да се взре в лицето на въвелия ги в Ескейн гид. Той простена и вдигна ръка към главата си.
— Съ… съжалявам! — заекна Лийт. — Но какво става?
— Просто ме последвай! — рече мъжът, като се изправяше. — Бързо.
Раздели сламата, промъкна се и направи знак на Лийт да го последва.
Складът бе почти празен. Отпред Лийт видя Кърр и хауфута, съпровождани от голяма група хора. Не можеше да разбере кои са. Не можеше да мисли. Сякаш умът му бе отказал, претоварен от множеството околни събития. Фалта и Брудуо, Инструър и Ескейн, Пинионът и огненият сън, Стела и Отпадника — напрежението бе неспирно и Лийт просто искаше да се отпусне и затвори очи.
Отново излязоха навън сред дъжда. Мъж с ръчна количка вървеше от другата страна на пътя, очевидно необезпокояван от времето и малката леко облечена групица, минала край него. Някъде вдясно се пазаряха хора. Ароматът на прясно уловена риба бе донесен до тях от същия солен въздух, довел настойчивия говор на продавача и мърморенето на пазарящите се. Скоро престанаха да ги чуват, криволичейки сред открити места, тесни алеи и големи сгради.
В определен момент Лийт отново дойде на себе си. Отново се обърна към плешивия с питане какво става и този път получи отговор.
— Старейшините отсъдиха несправедливо, избирайки лесния начин вместо правдата. — Той се изсмя. — Извинявам се, ако звуча като Фоилзи, слушам я от вчера. Със сигурност е властна жена.
Видял си каква е ситуацията в Ескейн. Дадохме на своя главен старейшина прекалено много власт — и сега Ескейн страда от това. Като старейшина не мога да сторя нищо, затова предадох водителите и се осъдих, помагайки ви. Вече съм враг на Ескейн.