— Но къде са останалите? — Лийт виждаше Кърр и хауфута, зърна и други някъде напред.
— Можах да спася само трима от вас — каза плешивият.
Чувство на обреченост притисна раменете на Лийт.
— А останалите? — гласът му бе по-груб от възнамеряването. Мъжът примирено поклати глава.
— Нищо не можех да сторя. Другите бяха отведени в Отпадника. Вече не мога да им помогна.
— Моля те! — отчаяно каза младежът. — Моля те, прати им помощ. Или нека се върнем и да ги намерим.
— Не мога да поема този риск — рече плешивият мъж, а лицето му се навъси. — Трябва да бъдеш благодарен за собственото си спасяване.
— Как мога да бъда благодарен, когато родителите ми ще умрат? И не само родителите ми. Има и дру…
Мъжът сграбчи ръката на Лийт и го завъртя. Останалите се бяха събрали около двамата.
— Много семейства ще изгубят близки през следващите часове — гневно рече мъжът. — Спасяването ви не остана безвъзмездно. Оставих синовете си в Ескейн. Нима мислиш, че ще ги видя отново?
Но Лийт вече не бе в състояние да размишлява.
— Пусни ме и ги намери! — викна той.
— Няма да допуснем това! — рече раздразнено един от ескейнските ренегати. — Спорове на улицата! Най-добрият начин за привличане на внимание! — с пламтящи очи погледна към лицето на водача си. — Зная мястото, където възнамеряваш да ги отведеш. Ако ни изчакате, ще отведа този обратно до Отпадника.
Плешивият се замисли за момент.
— Но няма да ви чакам дълго. Нежеланието ни да убием пазачите заплашва оставането ни в досега на Ескейн. Имате един час.
Младежът с огнените очи хвана Лийт за лакътя.
— Да побързаме! Оттук до Отпадника е поне двадесет минути.
Останал сам в покоите си за пръв път след завръщането от Пиниона, Сараскар, Аркосът на Сариста, сви замислено устни. Каквото щеше да предприеме, трябваше да бъде предприето бързо — вече бе охраняван от един от хората на Немохайм, а привечер градът щеше да се изпълни със стражи и заговорници. Инструър бе на път да се превърне в затворен град. Истината? Бе в капан, изцяло в ръцете на онова дебело животно. Но въпреки това дългът изискваше да предупреди Сариста.
Трудността на това решение сгърчи лицето му в болезнена гримаса. Трябваше да прати някой от доверените си хора, но вероятността той да се промъкне покрай стражниците и по моста бе наистина малка. Дори и ако станеше чудо и съобщението биде доставено, поради дългото си отсъствие Сараскар нямаше как да гарантира за лоялността на своя крал. Ако изобщо той още управляваше. Може би всички усилия щяха да бъдат напразни.
Нямаше време. Отлагаше, защото единственото възможно решение бе неприятно, вероятно осъждайки вестоносеца на мъчения и смърт в Пиниона. Взе лист вертензиянска хартия от чекмеджето на бюрото си, потопи перото във фавонско мастило, написа съобщението и го подпечата с печата на Съвета. Надигайки се от стола и повиквайки слугата си, Сараскар не си правеше илюзии за нивото на защита, което това щеше да осигури на съобщението.
По-късно сутринта, след кратка борба, тъмнокож чужденец, който твърдеше, че носи съобщение от Съвета на Фалта, бе арестуван при опит да прекоси южния мост. Бе отведен в Пиниона, където въпреки всички убеждавания отказа да издаде господаря си. Ала и съобщението само по себе си бе повече от достатъчно да подпише присъдата на Аркоса от Сариста, вече намиращ се под наблюдение в подозрения за измяна към Съвета. Точно подир обед отряд градски стражници тихо посети саристанското посолство и без съпротива отведе Аркоса, семейството и слугите му. Горчиви сълзи бяха пролети при раздялата с баща им, но в действителност вече се бяха сбогували. Изходът, Аркосът и съветниците му не си правеха илюзии, бе неизбежен още от времето, когато лоялистите в Съвета бяха решили да изчакват, вместо да действат, по този начин придавайки сила на противниците си. Добрите люде бяха подценили степента, в която колегите им от Съвета бяха корумпирани. Щяха да платят за грешката си с всичко, което притежаваха.
Индретт се опита да седне, но бе вързана твърде здраво и не можеше да набере инерция. Но не й беше нужно да сяда, за да разбере позицията им. Сякаш заети с по-важни неща, заловилите ги набързо бяха пристегнали ръцете и краката им, оставяйки ги на калното дъно на Отпадника. Белег върху една трета от стената показваше нивото на водата от предната нощ. Пред тях камерата се отваряше към реката, която оплискваше отвора. Чуваха потракването на речните раци в далечината. А като просмукваща се във всичко противна отрова, прогнилата воня на града задръстваше обонянието. Малкото останали факти в живота им бяха мрачни и неизбежни.