— Трябва ми помощ — долетя гласът на Манум някъде иззад нея. — Връзките ми са стегнати, но може да успея да се изхлузя. Може би заедно ще успеем да ги разхлабим.
Той не се е предал! — помисли си Индретт. Никога не го е правил и никога няма да го стори. Той не беше най-умният мъж в Раммр, припомни си тя, не можеше да мери акъл с двора, ала бе най-храбрият, най-разпаленият човек, когото някога бе срещала. Заля я осъзнаването, че имаше много неща, които да му каже. Колко време ни остава? Под себе си усещаше влага, докосването на вода, пълзяща бързо по пода. Тресейки се от усилие, Индретт се замъчи да се изтласка към плътния, звучен глас, който познаваше така добре.
Пред нея, в крайчеца на окото й, танцуваше ярка бяла светлина. Друга заплува едва до самия фокус. Тя продължи да се изтласква, напук на прорязващите китки и прасци. Вик на отчаяние се отрони от устните й при осъзнаването, че няма да успее навреме.
Край нея Отпадникът бе обгърнат с бяла светлина, плискащата се вода бързо запълвайки мястото. В светлината бликна висок силует, последван подир миг от още една фигура — боговете, идващи да ги приберат, Северното сияние, дошло да освети последния й миг. Индретт се извърна и видя една от фигурите да изважда нож от колана си. Ослепителна светлина заигра по острието, принудила очите й да подирят закрилата на клепачите, междувременно чувайки познат глас да зове името й. Лийт! Лийт също бе там. Всички щяха да се съберат в ярката светлина.
Глава 9
Разделени
Далеч на изток от Инструър, в южните погранични земи на Сна Вацта и на ден път от Просеката, огромен водопад бе застинал в леден дъжд. Жестоката зима бе приспала Гръмопада, улавяйки водите с търпението и коварството на леда, унижавайки забележителния водопад по подобен начин за пръв път от столетие. Вледенен стоеше в източния край на Сивера Аленскя, дългата сто левги клисура на река Алениус, извисяваща се скулптура в синьо и бяло — издигната в чест на бог Куали, истинският владетел на вътрешността.
В стръмния пролом зимата едва сега отстъпваше пред пролетта. Суровото сърце на източна Фалта смразяваше кръвта през дългата зима и я караше да кипи лете. Тази година зимата бе незапомнено студена, а пролетният топеж се нахвърли с ярост, несрещана никъде в останалите кралства. Макар тук да падаше малко сняг, земята замръзваше и замръзваше, докато накрая самите камъни се отместваха нагоре в странни мотиви, а подземните води се превръщаха в огромни ледени площи, изтикващи земята в странни измъчени форми. Снавацтанци бяха пленени по домовете си от лютата зима, навън в бялата пустош много диви животни измираха заради липсата на храна. По тази причина никакви очи — нито човешки, нито животински — не станаха свидетели на несравнимия спектакъл, когато Гръмопадът разчупи оковите на зимата.
Нежен ветрец от югоизток, прекосил сравнително топлите земи на Биринжх, в западен Брудуо, премина над Арматурата — високата планина, отделяща Фалта от врага й. Плъзгайки се по кафявите, безлесни склонове, той се стопли допълнително, сетне се установи над горната долина на Алениус, където се повъртя известно време. Под влиянието на този бриз дългите ледени копия започнаха да капят, а снегът — да се топи. Алениус се събуди и оказа неимоверен натиск върху леда в горната част на Гръмопада. Ледът се съпротивлява в продължение на шест дни, докато накрая се предаде. Внезапно цялата скулптура се откъсна от скалата и полетя към пролома. Последвалият звук вероятно бе най-гръмък в цяла Фалта, но нямаше кой да го чуе.
Огромното езеро, струпало се в горната долина на Алениус, бе свободно. Водите се плъзнаха по водопада и в Сивера Аленскя. Тук лед и вода се обединиха в усилията си да издълбаят долината, изтръгвайки дърветата по ръба й, подслонили се в този удобен микроклимат, почвата бе отвлечена на много места, а на няколко пъти потопът откъртваше и скали. Клисурата ехтеше от звука на замръзнала и плискаща се вода, камъни и дънери блъскащи се и разделящи се отново.
Не повече от дванадесет часа след стопяването на Гръмопадите, Сивера Аленскя изплюваше вълна подир вълна кафява вода, пълна с отломки. Вече хора и животни чуха и зърнаха събитието, изпълнило сърцата им със страх. Жителите на Адолина, южен град в Сна Вацта в началото на клисурата, построен върху две тераси, не бяха имали време да се подготвят за яростните води. Единственото мъгляво предупреждение дойде от кучетата, които се стрелнаха на горната тераса. Множество от обитателите на ниската част изпитаха необяснимо безпокойство, накарало ги да напуснат домовете си. Останалите, които не го сториха, бяха пометени от реката.