— Има награда — бе казала жена му. — Ще можеш да напуснеш прашната библиотека.
Всъщност бе имала предвид, че те ще напуснат ветровитата си квартира. Такава си е тя. Как бих могъл да й откажа?
— Насам — рече секретарят, отваряйки врата. — Ще те приеме.
Архиварят пое дълбок дъх. Моментът бе настъпил. Прекрачи прага.
— Сядай! — разнесе се писклив глас. — Сядай.
Кръвта на архиваря застина. На бюрото на Сараскар седеше Аркосът на Немохайм, ухилен широко.
Тревистият бряг, хлъзгав от дъжда, се спускаше стръмно към реката. Може би това обясняваше бавната скорост, с която членовете на Компанията крачеха надолу, макар че можеше да се дължи на закъснелия шок от Отпадника и близкото разстояние, от което бяха гледали смъртта в очите. Можеше да се дължи на неохотата да оставят Фоилзи и плешивия мъж на инструърската стража или дори на безспорната им умора. Каквато и да бе причината, движеха се прекалено бавно.
Малката лодка стоеше до водата, Кърр, Хал и хауфутът се качваха на борда, заедно с неколцина ескейнчани — Лийт предполагаше, че са такива — да, там беше младежът с ярките очи, който го бе отвел до Отпадника. Със сигурност нямаше да има място за цялата Компания. Пред него отшелникът се подхлъзна в калта и падна, изцапвайки синята си роба. Самият Лийт трябваше да внимава, докато помагаше на високия мъж. Отшелникът стъпи на крака и се изтупа. Младежът се обърна да затича, изгуби равновесие и се плъзна двадесет фута надолу по склона, спрян от сблъсъка си с камък.
Над него краткият период на спокойствие приключи с внезапност, която им спря дъха. На склона изникна отряд стражи, само на няколко ярда под северняците. В същия миг онези в лодката нададоха предупредителен вик, сетне бързо се отделиха от брега. Виждайки това, стражниците се обърнаха и затичаха нагоре по склона към Компанията, побягнала обратно. Само отшелникът видя Лийт да пада. Заради напрежението на момента никой друг не забеляза отсъствието му.
Никакво време не им отне да профучат край мястото, където бяха оставили Фоилзи и плешивия, страхът придал им бързина, която щеше да им е от голяма полза преди това. Скоро набраха преднина пред бронираните си преследвачи. Фемандерак отбеляза липсата на Фоилзи — очевидно бе намерила убежище.
— Къде отиваме? — задъхано попита Перду от челото на групата. Зад него Компанията крачеше разредено по калния път, последните редици оформяни от брудуонеца, който изглеждаше леко объркан без Хал. — Къде отиваме? — повтори той.
Никой не отговори. Повечето бяха останали без дъх, изчерпали цялата си енергия в търчане. Всъщност никой не би могъл да му предостави отговор така или иначе.
Зад тях стражите забавиха ход, убедени, че плячката няма да им избяга. Да, намираха се в доковете, които гъмжаха от потенциални скривалища, но невежите северняци бягаха надалеч от градските стени, към западния край на острова, където ръкавите на огромната река се съединяваха в последното си пътуване към морето. Капитанът се усмихна. Щеше да се наслади на залавянето. Идеален резултат за новия господар, финално предателство на мразения Аркос от Немохайм.
Великолепният стол от червена кожа сякаш обгръщаше архиваря, който изчакваше Аркоса на Немохайм да заговори. Искаше да запита къде е Сараскар, какво се случва и защо не е свободен да си иде, но не можеше да развърже достатъчно езика си, за да заговори.
— Вероятно се чудиш къде е Аркосът на Сариста и защо съм заел мястото му? — изхриптя противният мъж от черния си стол зад бюрото. — Е, имаше известна реорганизация. Аркосът бе освободен от позицията си. Приятелят ни беше много недискретен.