Гушите му се поклащаха заплашително при същото движение на главата му.
— В този град е глупаво дело да се говори прекалено свободно за погрешните хора.
За момент хриптенето спря.
Дебелият се заигра с парче хартия от бюрото си.
— Дошъл си тук да кажеш на Аркоса на Сариста за срещата си с един от северняците, ако не греша. По-конкретно откритието му в архивите на информация, отнасяща се до Съвета на Фалта. Съжалявам, че той няма да е тук да чуе думите ти. Надявам се ще съумея да го заместя. Бъди уверен, че ще представя всичко важно пред колегите си. Говорейки с мен, говориш пред Съвета.
Думите му вдъхваха увереност, тонът бе любезен, отпускащ, преценен да успокои страховете му от този легендарен човек, дебелият инструърски паяк, но архиварят все така изпитваше страх.
— Значи севернякът е открил нещо важно сред онази купчина боклук? Ако в архива е имало нещо толкова важно, че Сараскар да те приеме, защо не е било открито по-рано? Да не би да си некомпетентен?
— Не, милорд! — заекна архиварят, а лицето му придоби цвета на зрял домат. — Посетителят разполагаше с уникално знание, което му позволяваше да разтълкува някои от най-старите и неясни наши ръкописи.
— Как би могъл един провинциалист от Фирейнс да знае нещо, с което един инструърски архивар да не е наясно?
— Но той не идва от Фирейнс, милорд — отвърна архиварят, жилнат от обидата. — Твърдеше, че изобщо не е родом от Фалта.
— Откъде тогава? От Брудуо?
Това вече беше по-добре. Разполагаше с информация, към която този червей проявяваше интерес.
— А наградата ми?
— Наградата ти? — за момент архиварят изпита страх, че Аркосът ще скочи над бюрото към него. — Наградата ти? — повтори отново, този път замислено. — Да, мога да уредя награда, която да съответства на предоставената от теб информация. Сега ми кажи откъде е той.
— Каза, че идвал от Даурия, остатъкът от Долината на Първородните — думите се отрониха като перли от устните му, архиварят забеляза ефекта им в свинските очички на Аркоса.
— Така ли? И какво смяташ за това му твърдение?
— Подобно на вас не вярвам — предпазливо отвърна архиварят, — но той разполагаше със знание за Първородните, угаснало във Фалта, знание, което един селянин от севера няма как да притежава. Знаеше повече от мен, с ваше позволение, повече и от вас, милорд.
— Значи не му вярваш? — Аркосът се изправи на крака и заобиколи бюрото, изправяйки се право пред посетителя си. — А ако ти кажа, че самият аз съм бил на едно друго легендарно място, с не по-малка известност и дори по-могъщо? И в мен ли ще се усъмниш така бързо?
— Кое е това място, милорд? — архиварят едва можеше да говори пред обгърналото го присъствие на Аркоса, който изглеждаше далеч по-опасен от обикновен паяк.
Главата на едрото туловище се повдигна гордо.
— Крачих по най-черния от всички черни коридори, потопих се в най-дълбоката от всички ями, изкачих най-високите от всички стени. Говорих с безтелесния Глас и се храних с едноръкия. Знаеш ли отговора на тази гатанка, учени?
— Андратан — прошепна архиварят. — Рушителят.
— Великолепно е каква полза може да има малко образование — рече Аркосът. — Но то си има предел. Предлагам ти следната награда — закълни ми се във вярност и също ще крачиш сред тези легенди.
Нуждая се от нов слуга. Този би свършил чудесна работа.
— Значи ако срещнатият от мен мъж е наистина от Долината, той трябва да е ваш враг.
— Не мой, а на Рушителя. Врагът на Брудуо.
Истината като лъжа — най-силното оръжие. Кажи на този манипулируем слабоумник истината и той ще повярва, че мъжът е наш приятел, защото няма да иска да повярва, че съм предател.
— Наш приятел. Трябва да говоря с него.
— Това може да се окаже проблем, милорд. Той възнамеряваше да напусне Инструър, за да последва откритото в архивите. Вече може да го е сторил.
— Наистина? И какво е толкова важно, че да напусне такъв прекрасен град? — гласът на Аркоса бе пропит със сарказъм.
— Търси стара реликва. Той вярва, милорд, че знае местоположението на Джугом Арк, Стрелата на Единението.
Още една перла пред Аркоса. Може би от срещата в крайна сметка ще има полза! — опита се да си внуши, ала не можеше да потисне притеснението, плъзнало по гърлото му.
Ефектът на думите не можеше да бъде сбъркан — нито алчността, проблеснала в очите на Аркоса.