— Стрелата? — промълви той. За няколко мига едрият мъж изглеждаше занесен.
Архиварят изчакваше мълчаливо, опитвайки се да сдържи притеснението си.
— Значи това е планът им! Със Стрелата, оръжието на смъртоносния враг на Рушителя, бих… — той се осъзна и замлъкна. — Легендите се умножават! — рече след известно време. — Това трябва да е смущаващо за ревизионистки учен като теб. Даурия, Андратан, Рушителят, Джугом Арк. Следва Кантара да се спусне от облаците — или Бир Биркат да изплува пред очите ти. Какво ще кажеш? Все още ли наричаш тези неща легенди?
— Милорд! — тихо каза архиварят. — Още не сте ме запитали за местоположението на стрелата.
— Знаеш? Казал ти е?
— Според думите на Бюрей от Немохайм, Пазителят на Стрелата, думи, които видях с очите си, Стрелата се намира в долината Нюм, между двете планини, наричани Стражите, в място на име Кантара.
Архиварят се усмихна. Третата перла. Време беше да вмъкне своя легенда.
Ако дебелият бе изненадан от тези думи, то не го показа.
— Аз съм Аркос на Немохайм — рече той. — Представлявам Немохайм пред Съвета на Фалта. Пряк потомък съм на Бюрей, основател на Немохайм. Като такъв съм достоен за Пазител на Стрелата.
Той се изправи, сякаш оповестявайки решение пред Съвета.
— Тази реликва ми принадлежи. Ни болка, ни смърт не ще ме накарат да позволя друг да положи ръце отгоре й. С нея ще се обявя за враг на Брудуо.
Архиварят бе смаян от обратите. Какво е замислил дебелият?
— Трябва ми партньор — внезапно рече Аркосът. — Човек като теб, притежаващ знанието да ни отведе до Стрелата. Ще ти платя добре. Ще дойдеш ли?
Историята протегна древната си ръка и сграбчи архиваря, съмняващия се в митове рационален човек. Имената на легендите го заливаха. Даурия, Андратан, Кантара. В лицето на огромното желание все пак запази частица хладнокръвие.
— Искам на семейството ми да не липсва нищо — рече той. Аркосът на Немохайм бръкна в гънките на робата си и извади малка кесия. Подаде я на архиваря.
— Предплата — рече той. — Отвори я!
Архиварят с треперещи пръсти развърза възела, за да разкрие къс чисто злато. Табулско злато, каквото в Инструър не бе съзирано от поколения.
— Достатъчно ли е? — запита дебелакът.
— Ваш покорен слуга, милорд — рече архиварят.
Лийт се свести сам. Измокрен и измръзнал, лежеше в калта на дъното на тревистия склон, за миг забравяйки как се е озовал там. Главата го болеше. Докосна темето си и видя кръв по пръстите си. От гледката му се повдигна. Гъст дъждец се лееше отгоре му, младежът започна да трепери. Имаше някаква причина, поради която трябваше да се изправи на крака, нещо неотложно, но то му убягваше. Напрегна ум: Инструър… Ескейн… Отпадникът…
Рязко приседна. Движението накара стомаха му да протестира. Колко дълго бе лежал там? Къде бяха другите? Залази и погледна към реката. Лодката я нямаше. Обърна се и започна да се катери по склона, бавно, внимателно, сетне спря, невярващ и обърна измъчващата го глава обратно към реката.
Потърка очи, тъй като не вярваше на гледката, разкрита му от тях.
— Притискат ни — горчиво каза Перду. — Тласкат ни като овце, притискайки ни към реката. Няма измъкване.
— Но поне ще има съпротива — възкликна Фарр. Всеки от членовете на Компанията носеше яка цепеница, насъбрани от купчина строителни материали, край която минаха неотдавна.
— Не можем ли да се скрием? — запита Индретт. — Тояги срещу мечове не ми звучи като равностойна битка.
— Къде? Стражите обръщат нагоре с краката всяка къща и барачка. Само въпрос на време е — възбудата на битката се зараждаше във Фарр, изтласквайки всякакви мисли за безопасност.
— Тогава защо не се предадем? Може би ще проявят снизхождение.
— Напразни заблуди — отвърна Манум на съпругата си. — Не са забравили Пиниона. Уязвихме гордостта им. Ще дирят мъст, дори и само за да покажат на гражданите, че още контролират града.
— Някой виждал ли е Лийт? — запита тихо Стела.
Глави се обърнаха насам и натам, но бе ясно, че юношата не е с тях.
— Сега пък къде се е забутало глупавото момче? — каза Фарр.
— Кой го видя последен? И къде? — гласът на Манум бе напрегнат, настойчив.
За миг никой не отговори, всички мислено връщайки се към Отпадника. Един от тях таеше мислите си. Така трябва. Няма да кажа нищо.