— За последно си спомням ескейнчанина — не плешивия, онзи другия, който ни помогна — помня как благодари на Лийт. — Тревогата стисна сърцето на Стела.
— Това преди или след като плешивият бе прострелян? — думите на Манум издаваха страха му.
— Преди, убедена съм. Трябва да се върнем! — проплака Стела. — Не може да ме изостави сега!
— Почакайте! — викна Перду. — Не можем да се втурнем. Трябва да стоим вкупом. Лийт досега е показал достатъчно разум да не предприема нищо глупаво. Вероятно е в по-добра позиция от нас! Може би дори в момента изготвя план за спасението ни.
— А може би е подирил собственото си спасение — тихо рече Фарр. Стела се извъртя към него с гневно блеснали очи.
— Няма време за това — рече Фемандерак, в гласа му се долавяше авторитет. — Тъй като не съм един от Компанията и съм заменим, ще ида да го потърся. Вие останете заедно, както предлага Перду. Не се показвайте пред пазачите. Скрийте се, ако можете, бийте се, ако трябва. Най-възвишеният бди над всинца ни, за добро или лошо планът му включва и вас. Ще предостави път за бягство, ала не ще ви принуди да поемете по него. Въпросът е, дали сте готови да проявите търпение и да изчакате.
— Зная как хауфутът щеше да отговори на това — отбеляза Фарр.
— Тогава е добре, че го няма. Ще се върна с Лийт веднага, щом мога.
И с тези думи той изчезна настрани.
— Не трябва ли да го последваме? — запита Индретт. — Ако той може да намери изход от този лабиринт, може би всички бихме могли да избягаме?
— Сам ще има много по-голям шанс — отвърна съпругът й.
Лийт се взираше невярващо, отказвайки да повярва на видяното.
Река Алениус е напълно суха.
Не бе някаква игра на светлината. Не беше прищявка на ума му. Пред него, простряла се в замъглената далечина, лежеше могъщата Алениус, Майката на реките — само дето между бреговете й не течеше вода, само кални локвици проблясваха. Изтръгнал се от парализата, Лийт изтича до брега. Лодки стояха в пясъка, рибата подскачаше из тинята, задушавайки се. Гледката бе неестествена. Мислех, че сега е прилив, помисли си Лийт. Но преди колко време беше това? Колко дълго съм лежал в несвяст? Беше мокър до кости, но дъждът можеше да постигне това за минути. Със сигурност отливът не изпразва реката. Водата трябва непрекъснато да идва отгоре, така че това не е отговорът.
Каквато и да бе причината, все още се нуждаеше да открие остатъка от Компанията. Загърбвайки нелепата гледка, той се закатери нагоре.
Попадайки право на отряд стражници.
Те бяха не по-малко изненадани от него, преди грубите им ръце да го докопат, той се бе изплъзнал, полутъркаляйки се надолу към брега.
— Лийт! Насам, насам! — Фемандерак, също на брега, на около стотина ярда вдясно.
Младежът се изправи на крака. Стражите бяха прекосили половината разстояние по склона. Зад философа също се появиха войници.
— Зад теб! — викна Лийт.
Сега Фемандерак също побягна и след миг двамата се събраха, преследвани от две групи стражи, бързо стопяващи разстоянието.
— Реката! — каза Лийт. — Трябва да прекосим реката!
Протегна ръка, сочейки отвъд брега. Фемандерак я проследи и устата му се отвори широко. Стражите също погледнаха, сетне застинаха на място. За миг никой не помръдна, покоят нарушен от крясъка на чайките, дошли на неочакваното пиршество.
— Наистина, приятелю, да прекосим реката! — рече Фемандерак, а смехът красеше гласа му. За пръв път от напускането на Долината изпитваше радост и усещането го изпълваше с раздиращи тръпки. Лийт се приготви да скочи, но философът го спря с вик. — Не! Не скачай. Довери ми се. Слез надолу!
И двамата се заспускаха, борейки се с водните растения, докато нозете им не докоснаха пясък. Междувременно удивените от гледката стражи се бяха окопитили — вероятно при командата на северняка — и също слизаха към брега, може би десет фута над двамата, готвейки се да ги последват.
Лийт и Фемандерак се стрелнаха далеч от брега, дългунестият философ търчащ отпред, опитвайки се да избегне коварната кал. Зад тях първият страж скочи от брега и за свое огорчение потъна до колене в мекия пясък.
— Глупак! — викна капитанът му, но това не попречи на още половин дузина стражници да последват примера, а сетне и съдбата на своя колега. — Слезте и им помогнете! — рече разгневеният началник, сетне размисли при вида на плячката, която се измъкваше. — Забравете ги. Догонете северняците!