Бяха се отдалечили на няколкостотин ярда от брега, а Лийт вече се чувстваше изцеден. Събитията от последните няколко дни бяха изчерпали запасите му от енергия, а податливият пясък и калта превръщаха краката му в гума. Зад тях стражите бяха се спуснали в коритото и също тичаха.
— Продължавай! — простена Фемандерак. — Бягането ще измори и тях.
Страхът им вдъхна нови сили, но само временно. След известно разстояние и време Лийт спря, опрял ръце на коленете, дишайки тежко. Сега се намираха близо до средата на реката, където водата все още изпълваше широк, но плитък канал. Стражите бяха на повече от триста ярда зад тях, което оставяше на бегълците минутка да починат.
— Какво е станало с реката? — задъхано запита Лийт.
— Надявах се ти да ми кажеш! — отговори Фемандерак. — Протегна ръка и водата изчезна!
— Убеден съм, че не съм го направил аз. А останалите?
— Страхувам се, че още са в капан.
Лийт поклати глава.
— Време е да продължим! — рече философът при приближаването на стражниците. — Вече тичат по-бавно.
— Както и аз — каза Лийт.
Следващият час бе кошмарен. Докато Фемандерак си подбираше път през калта, Лийт просто джапаше подире му, свел вниманието си да поставя единия си крак пред другия, вперил поглед в ботушите на философа. Нямаше представа на какво разстояние след тях са преследвачите.
Фемандерак имаше. Озъртането назад го уведоми, че пазачите също изнемогват, но все още са достатъчно близо, за да не им позволят да спрат. Също така трябваше да запазят преднината си при достигането на другия бряг.
Най-накрая съседният бряг се появи на хоризонта. Минути по-късно двамата изтощени северняци се изкачиха по стъпалата до малък док. Докато се отправяха към дървената постройка, от близките дървета дотичаха фигури.
— Лийт! Фемандерак! — викна познат глас. — Добре сте! Но къде са останалите?
Кърр, Хал, хауфутът и двама ескейнчани.
— В капан на другия бряг — с уморен равен глас продума Лийт. — Едва стигнахме дотук. Преследват ни пазачи.
Всички погледнаха към безводната река, където стражите се бяха разпръснали в широка линия, стопявайки разстоянието.
— Никой не знае какво е станало с реката — рече хауфутът. — Канехме се да пратим лодката да вземе и останалите, когато водата просто се отдръпна.
— Не разполагаме с време да се чудим! — отбеляза Кърр. — Трябва да наберем колкото се може повече преднина.
— Ами останалите? Не трябва ли да се опитаме да се върнем в Инструър и да ги спасим? — попита Фемандерак. Тормозеше го мисълта, че Петимата от Ръката не бяха в пълен състав. Книгата на Златната стрела непрекъснато ги споменаваше, макар там да бяха наречени Аркимм. Ами Стела? Можеха ли Аркимм, Петимата от Ръката, да постигнат нещо, когато един от компонентите липсваше? Щеше ли експедицията за откриването на Джугом Арк да се провали без нея?
Но Лийт не слушаше дискусията, нито се тревожеше за Стрелата. Очите му бяха вперени в забележителната гледка нагоре по течението. Един по един останалите забелязаха мълчанието му и се обърнаха към него, сетне проследиха протегнатата му ръка.
Кафяво петно на хоризонта, простряло се от бряг до бряг и отвъд — лееше се, пенеше се, повлякло отломки — Алениус се завръщаше в коритото си.
— Бягайте! — изкрещя един от ескейнчани. — Бягайте нависоко! Реката се завръща!
Гласът му развали вълшебството, чийто пленници бяха станали всички. Като един затичаха към дърветата на хълма. Лийт погледна през рамо. Речната стена се бе приближила много по-близо, а водите й бяха предхождани от звук, който щеше да помни вечно, ужасно стържене и скърцане, подтикнало го да се втурне нагоре с подновени сили.
В коритото капитанът гледаше как севернякът отново протяга ръка. За свой ужас видя водната стена да се подчинява на жеста му. Опита се да спаси ушите си от ужасния звук.
— Към брега! Брега! — изкрещя, но никой не можеше да го чуе. Даде знак на останалите да го последват и затича с вси сили към строукския бряг. Отляво водата се приближаваше с невероятна скорост. Хората му нямаше да успеят да се изкатерят навреме. Немилостиво продължаваше да тича. Зад него стражите затъваха из калта, паникьосани, способни единствено да гледат приближаването на вълните. Знаейки, че вече не може да стори нищо за подчинените си, началникът удвои усилия. Докът бе на сто ярда пред него, сетне петдесет, сетне двадесет. От върха на хълма Лийт наблюдаваше усилията му — и макар инструърчанинът да бе враг, желаеше да успее.