Бях на косъм от успеха. По време на едно от онези фантастични угощения, приготвени от Рита, за които големите търговци в Каракас още си спомнят, уточних с продавачите последните детайли от операцията. Нещата бяха изпипани докрай. Всеки старателно отбеляза на един лист колко стотици тона мед е готов да ми достави. Обсъдихме и комисионите. Датите за доставка бяха уточнени, амбалажът — осигурен.
Едва тогава, след като подробностите бяха подредени като по ноти, отидох при един висш венецуелски функционер с молба да ми подскаже към кого да се обърна, за да получа лиценз за експорт. Връчих му гордо описание на качеството, количеството и произхода на предлаганата за износ мед.
Бомбата избухна на следващия ден. Човекът ми се обади по телефона:
— Скъпи приятелю, съжалявам, но трябва да ти кажа, че си продал повече мед, отколкото въобще съществува в цяла Централна и Южна Америка, взети заедно.
Какво става, Боже мой? Този да не е полудял? Може би просто не му се занимава с моите сделки? Може би намира цялата операция за твърде рискована или дори непочтена? Тази мед съществува! Не е възможно толкова хора да са ме излъгали едновременно. Вечерта моят познат дойде у дома с документите в ръка и ми даде неопровержими доказателства, че е прав. Трябваше да погледна ужасната истина в очите.
Аз бях повярвал на моите продавачи, които от своя страна бяха повярвали на своите продавачи, които пък от своя страна са били само посредници… и така нататък до последната брънка на веригата. А там, при последната брънка, се разбираше, че медта никога не е съществувала освен в нечие разпалено въображение. Понякога митът за находищата просто беше използван за въдица в други сделки. Така се беше хванал и каталанецът, а каталанците не са глупави хора. Бяха го накарали да купи три скапани хладилни апаратури, които никой не би взел дори като подарък, само защото му бяха обещали трийсет тона медни отпадъци. Друг от продавачите — един унгарец, беше превърнал жилището си в склад за мотички, примамен пак от същата стръв.
Реших да изправя продавачите до стената, но се оказа твърде късно. Оттам трябваше да започна. Лека-полека започнаха да си признават: тоновете се превръщаха в килограми, а понякога дори в грамове. Складовете за електрически кабели се оказваха купчинки от изстреляни гилзи. Подводният телефонен кабел никога не беше съществувал. И така нататък…
Положението беше доста сериозно. Паднах отвисоко — за една година бях изхарчил почти всички пари, мислейки, че бъдещето ни е повече от осигурено. Сега се оказах изправен пред недоволните купувачи и дори не можех да им компенсирам разходите, които направиха за отварянето на нови банкови сметки и трансфер на капитали. Те обаче ме оставиха да си ида поживо-поздраво, защото истината е, че бях допуснал само една грешка — повярвах на честните търговци.
Няма нужда да ви обяснявам какво ми беше на душата. В разстояние на две години се оказах два пъти преметнат от мухльовци. Първо американчето с кръглото лице и после честните търговци… Толкова ме бе яд на мене си, че веднъж се чух да крещя, застанал насред собствената си трапезария:
— Отсега нататък никога повече няма да сключвам сделки с честни хора, защото те всички до един са лъжци и крадци. Оттук нататък ще търгувам само с мошеници! С тях човек поне знае какво да очаква!
Шестнадесета глава
Горилата
На вратата се почука (звънецът не работеше) и аз отидох да отворя с надеждата, че е дошъл някой от многобройните продавачи на медни отпадъци, които се храниха цяла година безплатно на трапезата ми, за да мога да излея яда си поне върху един от тях и евентуално да му разбия мутрата. Оказа се обаче моят приятел полковник Болгано. Той и семейството му открай време ме знаеха като Папийон. Май бяха единствените в цяла Венецуела, които ме наричаха така. Всички останали ми викаха Енрике или дон Енрике в зависимост от общественото ми положение в момента. Венецуелците имат страшен нюх за тези неща — от пръв поглед могат да преценят дали бизнесът ти процъфтява, или е в упадък.
— Е, Папийон? От три години не си се обаждал.
— Какво да правим, Франсиско, така се получи.
— Защо не дойде поне да видиш новата ми къща?
— Не си ме канил.
— Приятелите не се канят — те идват, когато имат желание. Моят дом е и твой. Ако те поканя, това ще означава, че те слагам в групата на хората, които не могат да идват вкъщи по всяко време.