Лесно си представих как баща ми влачи чугунените лейки до лехите с домати, салатки и фасул. Представях си и как упорито отказва да вземе прословутия гумен маркуч, докато жена му го убеждава ден след ден. Представях си как старият провинциален учител спира да си поеме дъх и да подметне няколко съвета към съседа или да даде урок по ботаника на някой от внуците си, изпратен да се съвзема на село след прекараната шарка или заушка. И как после раздава цялата си реколта на съселяните и на близките си, за да им помогне да преживеят по-леко гладните военни години. Преди да отида на гроба му, помолих леля Жу да ми покаже любимите му маршрути за разходка. Минахме заедно по алеите с макове, маргаритки и тръстики, а тук-там по някоя стара ограда, пчелен кошер или внезапно излетяла птичка припомняха на леля Жу случки от миналото, които са вълнували баща ми. Слушах я със свито от вълнение гърло, жаден да науча колкото мога повече подробности за живота им. Струваше ми се, че чувам гласа му:
„Знаеш ли, Жу, когато моето малко момче беше на пет-шест годинки, го ухапа оса. И то не само веднъж, както сега внука ми Мишел, ами два пъти. И той дори не заплака — напротив, едва го удържахме да не отиде да търси гнездото на осите, за да го унищожи. Колко смел беше Рири!“
Така и не се опитах да обиколя целия Ардеш. Видях само Сен Пере и това ми беше достатъчно. Мечтата ми беше един ден да посетя родното си село заедно с Рита. След две-три години и това може би щеше да стане. Така изпълнен със спомени, слязох, на Лионската гара в Париж и оставих куфарите си на гардероб, за да не ми се налага да се регистрирам в хотел. След трийсет и седем годишна раздяла отново отърках подметки по парижкия асфалт. Исках най-вече да отида в моя си квартал „Монмартър“. И то през нощта, разбира се. През 1930 г. Папийон беше виждал „Монмартър“ само на светлината на електрическите крушки. И ето го милия ми квартал, ето го площад „Пигал“, кафене „Пиеро“, лунната светлина и пасажите, където се гушеха и си приказваха проститутки и сводници, ето ги претъпканите барове и разпалените спорове. Уж всичко си беше същото, но такова се оказа само първото ми впечатление. Трийсет и седем години бяха изтекли безвъзвратно и вече никой не ми обръщаше внимание. Кой ще погледне някакъв си старец (вече бях на шейсет)? Проститутките ми предлагаха услугите си, а младоците ме изблъскваха с лакти, за да заемат мястото ми на бара. Още един чужденец, може би клиент, може би дори провинциален индустриалец, какво друго можеше да представлява този добре облечен господин, който се мотаеше толкова късно през нощта из евтините барове? Още повече от пръв поглед се виждаше, че се чувства неуютно, че обстановката му е чужда.
Да, наистина се чувствах неуютно и това беше обяснимо. Нито хората, нито израженията им бяха същите. Сега всичко се беше омесило — ченгета, курви, сводници, педерасти, мошеници, мухльовци, араби, негри… Само тук-там по някой марсилец или корсиканец ми напомняше с южняшкия си акцент за доброто старо време. Накратко, моят свят се беше променил до неузнаваемост. Нямаше ги дори групичките от поети, художници или артисти, които с дългите си коси излъчваха бохемски дух, непокорство, авангардизъм. В днешно време всеки втори глупак носеше дълги коси.
Ходех като сомнамбул от бар на бар; изкачвах се по стръмните улички, за да проверя дали съществуват все още залите за билярд от времето на моята младост, и отказвах услугите на момчетата, които ми предлагаха да ме запознаят с квартала като екскурзоводи. Питах ги:
— Смятате ли, че „Монмартър“ е загубил духа, който имаше през 1930 г.?
И страшно ми се искаше да зашлевя наглеците, които обиждаха с отговорите си моя квартал:
— Но, господине, „Монмартър“ е безсмъртен! Живея тук от четирийсет години и повярвайте ми, „Пигал“ си е „Пигал“, „Плас Бланш“ си е „Плас-Бланш“, „Клиши“ и останалите булеварди винаги ще си останат същите, защото обстановката не се е променила.