Вместо да раздавам шамари, просто обръщах гръб на нещастните лъжци и тръгвах по средата на улицата, откъдето, ако не се вглеждах много, можеше да ми се стори, че „Монмартър“ наистина си е същият. Бавно се приближавах към мястото, където според съдебните протоколи бях убил Ролан Льогран в нощта на 25 срещу 26 март 1930 г.
Седнах на здравата дървена пейка (същата пейка, пребоядисвана всяка година). Електрическата лампа си стоеше над нея, околните къщи също не бяха мръднали, дори кепенците на прозорците ми напомняха за старите. Е, хайде, камъни, дървета, прозорци, разприказвайте се! Вие сте свидетели на всичко. Нещо повече, вие сте първите, единствените, истинските свидетели на драмата и много добре знаете кой е стрелял през онази нощ. Знаете, че това не бях аз. Защо не дойдохте да го кажете в съда?
Хората ме отминаваха с безразличие. Никой не забелязваше шейсетгодишния мъж, подпрян на дървото. Никой не знаеше, че това дърво е било на същото място, когато е отекнал изстрелът. Погалих кората на дървото и го помолих да ми прости, задето преди няколко секунди го обвинявах за мълчанието му. Камъните, дърветата и електрическите лампи щяха завинаги да си останат единствените неми свидетели на „Монмартър“.
През 1930 г. бях на двайсет и три и тичах надолу по улица „Льопик“ — стръмна улица, която дори днес успявах да изкача, без да се задъхам. За щастие все още бях силен и здрав, и много млад. Защото, ако не носех този млад дух, щях да пукна на място от сърдечен удар — толкова силно се вълнувах. Чувствах се като възкръснал мъртвец, излязъл изпод надгробната си плоча. Искаше ми се да накарам всички минувачи да спрат и да ме погледнат — мен, невинно осъдения за извършеното точно тук убийство. Искаше ми се да им изкрещя: „Попитайте немите свидетели дали аз съм стрелял през онази нощ!“. И тогава те може би щяха да чуят шепота, който ми се струваше, че чувам самият аз: „Не, преди трийсет и седем години, в нощта на 25 срещу 26 март този мъж не беше тук в 3.30 часа след полунощ.“
„Къде е бил тогава?“, ще запитат скептиците. Веднага ще им отговоря: „Бях в «Ирис-бар», на стотина метра оттук.“ В „Ирис-бар“, където внезапно влетя някакъв таксиджия и каза: „Навън се стреля.“
„Лъже“, ще отсекат ченгетата. „Лъже“, казаха навремето келнерите от „Ирис“, притиснати от полицаите.
Спомените от следствието ме връхлетяха. А и аз самият не исках да се отказвам от тази среща с миналото. Искаш ли да го преживееш отново, приятелю? Толкова ли държиш на това? Почти четирийсет години минаха, защо ти трябва старият кошмар? Да не би да се боиш, че връщането към миналото ще разпали отново жаждата ти за отмъщение? Не, вече си сигурен в себе си и нагазваш в калта, знаейки, че няма да бродиш до сутринта, за да се втурнеш да купуваш експлозиви, да разлистваш указатели и да проверяваш дали прокурорът и свидетелят Голдстейн са още живи. Не, бях напълно убеден, че сега никой не бива да се страхува от мен. Да пукнат спокойно виновниците, ако червеите не са ги изяли вече.
Е, не беше трудно да си представя сцената, в която бях едновременно жертва и главно действащо лице. Хайде, седни на въпросната пейка, която е присъствала на убийството на улица „Жермен-Пилон“, близо до булевард „Клиши“. Щом си толкова упорит, Папи, щом искаш да преживееш отново съдбата на двайсет и три годишния Папийон — моля!
И така, да се върнем към нощта на 25 срещу 26 март и по-точно в три и половина сутринта. Един човек влиза в бар „Клиши“ и пита за мадам Нини.
— Аз съм — му отговаря проститутката.
— Сводникът ти току-що получи куршум в корема. Ела, в таксито е.
Нини бързо хуква след непознатия, придружена от една своя приятелка. Качва се в таксито. Ролан Льогран е на задната седалка. Нини моли непознатия да тръгне с тях, но той отказва и изчезва в нощта.
— Бързо, карайте към болницата „Ларибоазиер“!
Едва по пътя шофьорът руснак разбира, че пътникът е ранен. До този момент той нищо не е забелязал. Веднага след като го оставя в болницата, той отива в полицията и разказва всичко, което знае: двама мъже го спрели в началото на булевард „Клиши“, но само един от тях се качил — Ролан Льогран. Другият му казал да кара към бар „Клиши“ и тръгнал след него пеша. После влязъл в бара, известил жените и изчезнал. Двете жени му наредили да кара към болницата. „Едва по пътя разбрах, че в колата има ранен.“
Полицаят внимателно записал показанията. Записал и показанията на Нини, според която сводникът й цяла нощ играл карти в същия бар с някакъв непознат; после започнал да хвърля зарове и пил на бара с група непознати и накрая си тръгнал сам. Нищо в думите на Нини не доказва, че някой е ходил да го вика. Излязъл сам след двамата непознати.