Само че Папийон Роже така и не беше намерен. Убиецът продължаваше да липсва. И в един момент някой се сети откъде да го извади. За Папийон Роже ли говорите? Проста работа — махате Роже и оставяте само Папийон — прякор на някой си Анри Шариер. Оставаше само да се съберат доказателства, които да се нагодят към случая, за да може виновният най-накрая да бъде изфабрикуван. Нали знаете, колкото повече неразкрити престъпления, толкова по-малко шансове за инспекторите да получат повишение. Трябва да се признае, че идеята им бе сполучлива. Моя милост щеше да се хареса не само на началниците в полицията, но и на съдията, който водеше делото, и дори на дванадесетте съдебни заседатели. Щях да получа десетина години затвор, и готово! Представям си как са се наговаряли: ще го изкараме сводник, а любовницата му ще представим като курва… Крадец е, на няколко пъти сме го хващали, но пусто нямахме достатъчно доказателства, та се налагаше да го пуснем. Само веднъж го пипнахме за укриване на крадени вещи и получи четири месеца условно. Отгоре на всичко този тип има отвратителен характер, обижда, лъже, нищо не признава, нарекъл е кучето си на името на префекта на Париж, а понякога дори заплашва колегите ни, че ако не се отнасят по-внимателно с него, няма да доживеят до пенсия. Това трябва да се накаже — още повече нашите методи за разпит вече са модерни и цивилизовани и ние никога не сме му давали повод да се държи така.
Така в общи линии започна моята печална история. Три седмици след убийството мръсните ченгета ме арестуваха, докато кротко си хапвах охлюви. О, колко много се бяха постарали! Бяха вложили цялата си упоритост, страст, ловкост, за да ме натикат в съда и да ми нанесат удара, от който не можах да се възстановя в продължение на тринайсет години. Убийството на човека от престъпния свят беше представено като че ли ставаше дума за умишлено премахване на влиятелен банкер или почтен глава на семейство. Задачата им не беше проста. Но инспекторът от съдебното следствие Мейзо, който отговаряше за случая, се беше озлобил срещу мен до такава степен, че между него и защитниците ми избухна истинска война — с открити ругатни и подли удари. Вестниците от онова време точно отразиха схватките. Мръсникът Мейзо държеше големия си коз в лицето на онзи жалък пръдльо Голдстейн, който дотогава беше лизал подметките на всички момчета от „Монмартър“ с надеждата, че ще успее да проникне в средата им. О, колко послушен се оказа Голдстейн! Според признанията на самия Мейзо, двамата се били срещали поне стотина пъти „случайно“, докато се водело следствието. В резултат свидетелят, който непосредствено след убийството беше заявил, че случайно дочул за раняването на някой си Ролан и хукнал към болницата да провери дали не иде реч за неговия приятел (а тримата му другарчета от онази нощ бяха потвърдили), на 18 април след многобройните си срещи с Мейзо се закле над следните показания:
В нощта на 25 срещу 26 март непосредствено преди убийството той ме срещнал в компанията на две неизвестни лица (те до края си останаха неизвестни). Аз съм го попитал къде мога да намеря Льогран. Докато сме говорели, единият от неизвестните лица влязъл в бара и накарал Льогран да излезе навън. Голдстейн ни оставил да си разговаряме. По-късно ме видял отново и аз съм му казал, че съм застрелял Льогран, след което съм го помолил да иде в болницата и да провери в какво състояние се намира, дали още е жив и ако да, да го посъветва да си мълчи.
Е, не беше много логично. Нали ме описваха като истински звяр — опасен, жесток и хитър. С кой акъл тогава съм застрелял човека, а после съм си останал спокойно на местопрестъплението, за да причакам Голдстейн, ако случайно му хрумне да намине пак? Дори не съм се опитал да се преместя в друг квартал, а съм стоял закован като крайпътен камък на ардешко шосе, за да не би ченгетата да ме подминат, без да мога да им кажа здрасти. Самият Голдстейн се оказа най-хитър — веднага след направените „разкрития“ се измъкна в Англия.
В същото време аз се бранех като луд. „Голдстейн? Не познавам такъв. Може и да съм го срещал, да съм разменял няколко думи с него като със съкварталец, но не зная дори какви са му далаверите.“ Наистина, в началото изобщо не можех да включа кой е този Голдстейн и успях да си го припомня едва след очната ставка. Бях удивен, че някакъв непознат мухльо ме обвинява в убийство с такова настървение и се питах какво ли престъпление е извършил, че се е превърнал в мек восък за ченгетата. И до ден-днешен не мога да си отговоря. Така или иначе, без неговите показания цялата сложна структура от улики, която ченгетата градяха, щеше да се разсипе и те нямаше да докажат нищо. Но той заявяваше „Чух госпожа еди-коя си да казва…“ и следствието отиваше при въпросната, госпожа, която признаваше, че „може би е било възможно…“ От сбора на всички „евентуално“ и „може би“, които ченгетата измъкваха, се събра доста дебело досие.